Николай Кънчев

НЕДОУМЕНИЕ

Застанал
между злото и доброто,
между двата хладни полюса,
най-сетне
между човека и човека,
взирам се
и не разбирам:
как животът свързва двата края?



ПОСТСКРИПТУМ

На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.

На края на света,
където свършват думите,
е Словото!

„Сраснал се със себе си, не е отделял

лев за друг, троха за птица, миг за Бога

и не знам дали пелтечи или срича…

О, това необходимо зло, което вече

има наготово гражданската смелост,

от която и плашилото се плаши!

Предисторията на града била е

градската градина, за да може в нея

селянин да хвърли пробен камък.”

„...Смъртта говори със заобикалки
и само затова живеем дълго.”

“Идва с аза страховитата душевна буря

и, понеже вече няма накъде да бяга,

слънцето зад себе си се скри и няма слънце...

До несвяст помръкнало, сърцето се бои, че

чувството дори да грее, няма да огрее

този, който няма за сърце самото слънце.”

„Господи, да бъде волята ти, като пещ по жътва:

знам, че хлябът наш насъщен винаги е хлябът, който

се пече на огъня, на който се печем и ние.”

 


„Невидимият образ трябва да бъде винаги невидим. С появата на бога може творението да изчезне.”


„О, просветлението идва, когато всичко си отива: изгряващият лъч за мрака е вече първият бял косъм!”


„На младини отчаяно се лутах, за да открия кой къде отива...
Отшелникът, далеч от всички хора, се приближил най-много до човека.”


„...Духът не ще за похлупак дори камбана.”


„...Полетът към други светове дали ще окрили земята?...”