В моментите, в които човек успява да се освободи от всяка представа за себе си, и всички концепции и намерения, в него се освобождава едно пространство. Тази чистота и лекота моментално се изпълва с всеобемаща и цялостна съдържателност, усещането за която носи най-пълното право да се нарече Радост (истинска, тъй като разгръща собствената си действителност, а не измислена от човека, или субективна).
Когато обаче човек обърне внимание на тази Радост, тя започва да се втвърдява (достатъчно е да наблюдаваш себе си – това се вижда много ясно). Превръща се в чувство, което човекът се опитва да задържи. Тя става все по-осезателна за неговото съзнание, но именно поради това втвърдяване губи връзката със собствения си извор, който почива в чистотата и липсата на всякакви психични конкретизации.
После човекът започва да търси това усещане и така изгубва реалността му завинаги, като я заменя с имитациите, които сам създава.
Така е родена и заблудата, наречена щастие, като обект на стремление, желание и блян.
много точно, само с едно малко вметване : в мига!, в който я нарече "Радост", вече я втвърдява...
ОтговорИзтриванеАз казвам - дори когато и обърне внимание. Последващите действия вече са прекалено плътни, няма смисъл да се коментират.
ОтговорИзтриване