Какво търсим и какво намираме?

Всички търсим.

Би могло да се каже, че търсенето е причина за движението.

И ако се опитаме да разгледаме процеса, още на повърхността изниква въпросът – какво търсим? Макар че от една страна бихме могли да разграничим различни обекти на търсенето си, например: щастие, пълноценни взаимоотношения, материални блага, нематериални качества, контрол над това, което ни се случва и т.н., всичко това, все пак, е някакъв стремеж за развитие, за цялост.

Малко или много всеки търси целостта си, но тъй като сме различни, всеки – от своето състояние на съзнание – намира смисъл в различни цели и стремежи, които смята, че ще му донесат удовлетворение или някакво израстване.

И очевидно ние няма как да си представим нещо напълно чуждо за нас, а полагаме пред себе си нашата лична идея за ценност, а в последствие търсим начин за нейната реализация. Това обаче означава, че ние всъщност затвърждаваме самите себе си – своите представи, своите критерии...

Днес има много популярни методи за един вид материализация на желанията, които използват определени физични принципи (НЛП, Силва метод, визуализации и др). Неоспоримо е, а Айнщайн дори е извел математическата формула за това, че енергията е разредена материя. Тези методи учат как да насочваме психичната си енергия така, че в един момент тя да събере достатъчно плътност и да се изяви в света на явленията. С това, т.нар. намиране, обаче, ние създаваме една огромна зависимост, която ни управлява и ограничава. Ясно е, че още първоначалното пожелаване на нещо е зависимост, но при получаването, особено когато е материализирано от самите нас, ние вече биваме напълно затворени и подчинени от тази изява, чийто енергиен заряд вбъдеще ще се изразходва върху нас (което някои наричат карма).

Търсенето почти винаги е форма на напрежение. То е свързано с неудовлетворението ни от това, което е в момента и желанието ни да го променим. Проблемът в този процес е, че той стеснява изключително много възприятията ни и сам по себе си е нещо като отказ от приемане на действителността, в актуалната ѝ форма. Това означава най-малко, че ние всъщност не познаваме добре тази действителност. И макар че искаме да вървим, реално не сме сигурни къде сме стъпили в момента, което е една от причините да се лутаме сред онези решения, които други твърдят, че могат да ни предложат.

Така демонстрираме склонност да превърнем търсенето в един външен процес и да се лишим от способността си за себенаблюдение и осъзнаване – есенциална за пътя ни.

Той разбира се, има и други аспекти.

Въпросът „какво” търсим ни предлага готови и видими форми. Доста по-изследователски звучи въпросът „защо”. И то – не по отношение на конкретен обект на търсенето ни, а защо изобщо търсим.

Изглежда в нас има нещо, което ни подсказва, че всичко може да е много по-различно. И изглежда това го има във всеки – някакъв първоначален извор на копнежа ни по нещо по-добро. Ние, обаче, вместо да оставим този чист копнеж да се развива, си присвояваме първичния му импулс и го впрягаме отново в обусловеността на личните си представи и намерения. Все пак хората, в които този подтик звучи по-отчетливо, насочват търсенето си своите идеи за нещо непреходно или универсално.

От една страна е ясно, че нашите концепции за абсолютност няма как да са самата абсолютност.

От друга страна пък, всяко търсене на такива стойности е един ужасно изявен егоцентризъм и демонстрация на бездънната ни алчност. Ние се опитваме да добием такава абсолютност за себе си, с което само доказваме относителния и ограничен характер на представите си за нея.

Ако обаче успеем да придадем едно допълнително измерение към това търсене, можем да установим, че няма как припряното и неспокойно търсещо същество да доближи пълноводното спокойствие на съвършенството.

Универсалното е универсално именно защото е винаги и навсякъде. Нашите тленни ръце не могат да заграбят нетленното. А осъзнаването на тази наша личностна неспособност, е вероятно най-значимата крачка по пътя ни, защото приемането ѝ осъществява един своеобразен пробив в затворената ни психика. В резултат на това у човека се развива една отвореност към всичко, която на Изток например наричат „внимание”. С това внимание ние започваме да улавяме присъствието на всичко около нас.

Когато не пречим с нашите изисквания към нещата, се оказва, че те имат много какво да ни кажат и много какво да ни дадат. Не за да разполагаме с него за себе си, а просто защото всичко е взаимодействие, споделяне. Познаването и непреченето на тази естественост всъщност е намиране. А би могло да се каже и че е една нова и непозната октава на търсенето, която с право можем да наречем и съзнателност.

От тук нататък следва естествен процес, в който вече без да уязвяваме с личната си ограничесност потенциала – в нас и във всичко – можем да наблюдаваме и съучастваме в неговото разгръщане и да позволим самите ние да бъдем намерени от една по-висша действителност.