Варнава Янку

„В момента, в който се направя на високоумен и повярвам, че доброто е мое, автоматически го губя. Но когато приема, че аз нищо не струвам, Бог автоматично ми дава доброто. Ако смятам, че аз съм успял в доброто, губя свободата и светлината, помрачавам се и това ме прави раздразнителен и започвам да се занимавам с външната страна на закона, започвам да оценявам, критикувам и да слагам табели.
Кой те е поставил да правиш това? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване.

Ако се откъснеш – губиш всичко. Ако се снишиш – се наслаждаваш на всичко в Божията благодат. Това са духовните закони, те са много прости.”

„Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром, понеже дарът е за бедния, а ти все нещо имаш. Но ако не приемеш, че нямаш нищо свое, не можеш да се спасиш. Св. Йоан Касиян казва, че падението на Луцифер е от това, че той повярвал, че блясъкът на мъдростта и красотата на добродетелите са от мощта на собствената му природа, а не от Божията блгодат.

Ние вярваме теоретично, че ако се изправим на нозете си, това е по Божия милост, но практично не вярваме. А ако вярвахме на Божията милост, не бихме и осъждали онзи, който я няма. Обвиним ли някого, това означава, че не вярваме в Бога.”

„В степента, в която човек дава кръв в борбата с греха – той получава духа. Да, Бог е Любов, но ако тази любов стане повод да оправдавам себе си и постоянно да съм в падение, не получавам Духа. Макар че ми се дава от Бог, аз просто нямам тази вместимост, нямам възприемчивост. Кое е това, което култивира възприемчивостта на човека и той става плодоносен? Аскезата – да дам кръв, да се жертвам, вътрешно да се открия.”

„Една от най-големите пречки за покаянието е идеята, която имаме за себе си.

Противим се на всяко събитие, дали вътрешно или външно, за да защити хубава картина за своето аз. Ние изтласкваме вините, или признаваме грешките си, но намираме алиби за тях, за да възстановим образа за себе си.

Чрез собственото си лъжеусещане упражняваме схема на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, понеже то означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си.”

“Мислим, че сме дали много и очакваме да ни върнат обратно. Не познаваме любовта, изопачили сме я. Това, което си мислим, че е любов, е пълно изключване на другия и подхвранване на нашия нарцисизъм. Търсим някой, в който да проектираме себе си. Той да удовлетворява нашите емоционални угоди, да го чувстваме като наше притежание. Впоследствие превръщаме в идол това, което наричаме любов, обожествяваме я в степента, в която се удовлетворяват нашите фантазии и в която намираме сурогат на Бога. Началото на истинското развитие на човека идва, когато всичко това започне да се руши.”

“Светостта не се измерва с количеството на нашата „безгреховност”, а с качеството на нашето покаяние.  Покаянието не е събитие, от което някой може вече да не се нуждае, понеже се е осветил. Освещението е просто постоянно състояние на покаяние.”

"Много е съществено човек да осъзнава какво прави.

Много пъти религиозността представлява затваряне за Бога - когато упражняваме добродетели, за да сме добри и да имаме оправдание в своята доброта. Това е отричане на Бога."

„Проблемите, които се проявяват и са показателни за нашето състояние в дадени взаимоотношения, са голямо благословение. Човек не е способен да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да и прекарва добре, да се нагоди, а не да се развива, не да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от бездуховността в нашия живот. Човек си представя връзката като път към щастие и наслада, а не към освещаване, тоест за него това е едно приспиване.”

"Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш, само с един помисъл, който ще те закове. С увереността, че си нещо."

„Това, което светът нарича психическо равновесие, за Бога е неравновесие. Като се чувстваме добре, приятно и в пълни сили, започваме да си мислим, че седим на някакъв престол. Дори и в живота да има красота, трябва да се запитаме каква е тя – тленна, тоест изгубена красота.

Истинското състояние, в което се доближаваме до Бога, е приемането на нашата слепота, като осъзнаваме, че сме неспособни да вкусим божиите дарове. Затова се съкрушаваме, за да срещнем не своята, а реалната божия красота.”

„Какво са помислите? Проекция на моя егоизъм. Помислите са моята отбрана, която изразява страха от истинската среща с другия. Понеже не мога да си позволя да бъда прозрачен, чист и автентичен, поставям помислите между мен и ближния, а така започва подкопаването на връзката ми с него. Започвам да не съм директен, казвам едно, за да постигна друго и ме е страх, че и той може да ме използва или лъже.
Хората, които имат помисли, ревност, осъждане, капризи не са лоши, а клети, понеже не са обикнали себе си и воюват с другите за любов и признание.

Това, което отсъства от днешните християни, е благородството. Загубата му ни кара да имаме ропот и завист в помислите си. А колко свобода би имало в това – в нашата любов да няма целесъобразност. Ние правим нещо, „за да...”, но това е целесъобразност. В любовта не съществува „за да...”.”

„Насищаме се с толкова много информация, че колкото и издръжлив да е човек, накрая умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. А когато душата е замаяна, тялото не може да я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне от живота си излишните неща, които му пречат да вижда ясно.”

„Има много телесни болести, които произлизат от храненето, но не поради качеството на самата храна. Доколкото аз съм вътрешно нездрав, храната, която поглъщам, ме разболява.
Ако например ядеш много, това значи, че имаш душевен проблем. Който яде много – нещо му липсва. Когато съм загубил връзката със съкровеното в себе си, храната не ми дава живот, не я оценявам по правилен начин и правейки опит да потисна вътрешните си смущения – ям своето безпокойство.”

“Аскезата е съпротива срещу пренебрежението към другия и другото, съпротивата срещу индивидуалната употреба на благата, която представлява блудство. Когато човек няма покой, той желае. Това е разпространяваща се отрова, с което желанията ни нарастват, но дори Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява.”

„Човек се потиска и е мъртъв, защото съгрешава, но е мъртъв и когато е добродетелен, дори по-мъртъв, защото неговата добродетел не идва от осъзнаването на Божията любов, а е постижение на нуждата му да се утвърждава и самолюбува на собствената си нравственост.

Желанието да си радостен е напълно разбираемо, но човек не е намерил истинския начин за това. Той е намерил лъжлив начин, облягайки се на себе си, без значение дали следва изкушението отляво, стигайки до явно престъпване на божиите закони, или отдясно, следвайки морала и силата на своето его.”