Manisola

За тайнството на богомилите и катарите Консоламент (Утешението на Светия дух) се намират, все пак, оскъдни исторически и литературни сведения. За следващото, по-висше тайнство, такива отсъстват напълно.
Сакраментът Манисола е ритуално посвещение на Съвършения катар, представляващо „добрия край” на земния човешки път, в смисъла на най-висшата фаза на човешко развитие – едно завършено човешко същество, осъществяващо в себе си и чрез себе си божествения план.
Празникът Манисола е бил свързван с есенното равноденствие, тъй като равните ден и нощ са били символ на пълното преодоляване на полярността, при което съвършеният помирява окончателно мъжкия и женския принцип в себе си, слети в единство и любов.
Названието произлиза от Мани и Сол. Името Мани, прието от вдъхновителя на манихейството, произлиза от санскрит и се превежда обикновено като кристал, скъпоценен камък. Реално обаче означава материя, която е напълно проникната от светлината. Затова Манисола символизира момента, в който човек става напълно проникнат от светлината на духовното слънце (Сол). Докато Консоламентът представя навлизането на Светия Дух в човека (Петдесетница) и определена фаза от процеса на обожествяването му (трансфигурация), Манисола е завършването на този процес, когато земният човек става напълно проникнат от Духа.
Самият ритуал е наподобявал донякъде Тайната вечеря, тъй като е бил разчупван хляб (като символ на всепроникващото излъчване на Светия дух) и е била поднасяна онази славна свещена чаша с Христова кръв (приемайки която съвършеният става пълнокръвна клетка от Христовото тяло). Място в него е заемал и следният пасаж от Евангелие на Лука: „А ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и, като участници на възкресението, са чада на Бога.”
Това тайнство е било изпълнявано и при манихеите, и есеите.
С името Манисола от малцина е била наричана и чистата жизнена сила, необвързана още с материалния си носител, както и онова отвъдземно пространство, населено от вече освободените, осъществили Манисола човешки същества (а всъщност всички употреби означават една и съща Чистота).

Манихеи

Мани се ражда на 14.04.216 г. в земеделска общност по горното течение на река Кута, североизточно от Вавилон. Бащата на Мани – Патик, принадлежал към сектата на мутазилитите, с чийто жрец след време Мани влязъл в словесен спор. Основател на мутазилитското движение бил Елказаи, а основната идентификация на челоновете му се свързвала с кръщаването с вода. Патик взима Мани в общността още на четири години и той изратсва с митовете за делата Иисусови, както и с християнските Евангелия и Павловите послания, които много уважава. На дванадесет години Мани получава първото си откровение, дарено му от ангела Ал-Таум (Тома – близнак). В следващите дванадесет години младежът съхранява в себе си откровените му тайни, като постепенно се разграничава от елказаитската среда. Той започва да обръща внимание на всички ритуални действия на своите сподвижници, изразяващи се само външно, без необходимите съпътстващи вътрешни процеси. Обръща внимание на това, че тялото е осквернено по природа и не би могло да се очисти с каквито и да е обливания, но чистотата, която е трябвало да се следва, е онази, която спомага за различаването на Светлината и мрака. С тези свои слова Мани започва да привлича към себе си последователи, като някои го приемат за пророк, други за богоизбран. Това предизвиква разцепление в елказаитската общност.
Втората поява на ангела в живота на Мани бележи раздялата му с мутазилитите. През 24-тата му година Ал-Таум заявява на Мани, че е време да изяви делото си и да проповядва евангелието на истината. Така Мани заявява, че е апостол, който е на ред да разпостранява онази, същата мъдрост, носена в света от Буда, Заратустра и Иисус. Той също излага благовестието за приближаването на Царството Божие и събира 12 апостола, които да мисионерстват в името на истината. Самият Мани не спира да мисионерства по земите между Индия и Кавказ. Едно от първите му големи постижения в апостолическото дело било спечелването на будисткия цар на Туран, като легендите разказват, че това се е случило след публичен левитационен сеанс. По пътя си Мани основава общности, подпомаган също и от баща му – станал негов последовател. Повечето от следовниците му се оказват образовани и култивирани хора, а по отношение на управниците Мани рядко успява да ги привлече в религията си, но установява с тях взаимовръзки на доверие и толерантност. Печели и благоволението на цар Шапур, за когото написва изложение на своите принципи (първата му книга – „Шапураган”). След смъртта на царя обаче жреците на маздеизма изиграват добре политическите си ходове и Мани се оттегля от публичността. Но успехите на мисионерската му дейност вбесяват главата на маздеистката църква – Кирдир, имащ огромно влияние върху сина на Шапур – Бархаран, който затваря Мани в тъмница през 274 г. Мани оставя като свой наследник Сисиний.

Мани сам организира своите религия и църква, а не оставя това на последователите си. Според Августин манихейската църква най-явно се разделя на две – избрани и слушатели, като сред избраните има 72 епископа, 12 учителя и един първосвещеник.
В други документи епископите са наречени дякони, които от своя страна могат да бъдат – интенданти, диригенти на хора, писари, проповедници, певци.
Моралният кодекс на монасите се състоял от пет заповеди и три печата. Заповедите са били: - говорене и следване на истината; - ненасилие; - спазване на религиозните норми; - спазване на вътрешна чистота; - пълно смирение и нищета. С втората, третата и четвъртата заповед са били свързани съответно трите печата – печат на ръцете, печат на гърдите, печат на устата.

Манихейският дуализъм разделя космогенезиса си и хронологически. В началото на времената са съществували Отец на величието, който обитавал в Гносиса (пет негови аспекта) и Цар на мрака, обитаващ дима, огъня, вятъра, водата и тъмнината. В средата на времената Царят на мрака пожелава да притежава светлина и гносис и се подготвя за нападение. Отецът на величието решава да отвърне не чрез противопоставяне, а чрез призив, които представлява първото сътворение. Отецът на величието призовава Майката на живите, която призовава първочовека, а той – петимата си синове. Първочовекът предлага сам себе си и синовете си (петима) на синовете на мрака и така разумът му се замъглява.
Когато разумът на Първочовека се възвръща малко, той отправя седем молитви към Отец на величието, на което Отец му отвръща с втория призив (второ сътворение) и му изпраща Живия дух. Духът, заедно с петимата си синове, слиза в царството на мрака, открива Първочовека и надава силен вик, остър като меч. Откликът на Първочовека се слива с призива и заедно се завръщат при Майката на живите.
В последствие Духът на живота построява светове от плътта на победените синове на мрака.
Следва трети призив от Отеца (помолен за него от Духа, Майката и Първочовека), чрез който се задвижва вселенския механизъм. Задвижването се осъществява от Вестителя, който след като провокира задвижването на творенията (архонти), се скрива, за да могат те да отделят в себе си светлината от мрака, поради което грехът пада на земята.
Демоните предприемат контрасътворение (Адам и Ева), за да затворят на свой ред светлината чрез човешката раса. Отец изпраща Христос, за да изтръгне Адам от вцепенението му, който първо се самопознава, обвинява своята форма и я преодолява чрез новородената си същност. След като завършва втората война между боговете тя започва между хората, като ще продължи дотогава, докато и последната частичка светлина не бъде спасена.

Негови книги:
- „Шапураган” е първото произведение на Мани, написано на пехлеви. В него той представя специфичните моменти на религията си, като грубо може да бъде разделено на две – пророческа и апокалиптична част.
- „Живото евангелие” се явява най-важното произведение за последователите на Мани. Написано е в 22 глави, според броя на арамейските букви. Още тогава е преведено на всички езици в околността, но до нас достигат само фрагменти от гръцки препис.
- „Съкровището на живота” е написан на сирийски - апологетичен трактат, от който до нас достига миниатюрна част, предимно чрез Августин.
- „Книга на тайните” – 18 теологични глави.
- „Легенди” – написана на сирийски, преведена на гръцки, арамейски, арабски и китайски. Отнася се за предисторическите времена, зараждането и падението на човека. Именно това произведение основно се използва от противниците на Мани, при противопоставянето им.
- „Образ на двата велики принципа” – сборник със символични илюстрации на Мани. Самият той е бил признат художник, като за майсторството му се носят легенди.
- „Книга на исполините”, написана като продължение на сборника „Легенди”.
„Послания” – събрани в сборник, който е бил част от откритата в Египет манихейска библиотека.
- „Псалми и молитви”, чието авторство не е много сигурно.

Сред значимите произведения на последователите на Мани са:
- „Кефалайа” (Глави) – коптски сборник с части от произведения на Мани, включващ коментари на традицията и книгите от различни съставители.
- „Китайски трактат” – голям свитък, писан вероятно около 10 век и открит в пещерата Туен-Хуанг, представляващ тълкувание на ирански извори в будистки дух.
- „Китайски компендиум” – изложение на манихейското вероучение за имперската династия Тан.

Есеи

Есеите избират явността си около два века преди Христа, за да отбележат и проводят встъпването на планетата в Епохата на Риби. Макар по това време да се представят като юдейска религиозна група, общността им се съсредоточава в комуни, които не се противопоставят по явен начин на останалите групи, макар идейно да контрастират значително върху общия фон на общочовешката възприемчивост и експресивност.
Според редица исторически свидетелства, голяма част от общността е била съсредоточена в Кумранската долина, което донякъде се подкрепя и от откритите през миналия век ръкописи, за които се подозира, че за ни завещани от тях. Филон Александрийски ги нарича „Братство на чистите” и допълнително споделя, че жертвата, която са предоставяли на Бога, е била тоталното му почитане, като нищо друго не би било достойно за принасяне Нему.
Като следовници на Мелхиседековата традиция, те подготвят почвата за изявата в плът на Месия, като проповядват, че връзката между Бог и човек може да бъде непосредствена. Освен духовната страна на това дело, те прочистват и пътищата за материалната му изява, като подготвили Елисавета и Мария за приемането на Кръстителя и Осъществителя.
Есеите биват определяни и като назореи, което е име, означаващо различността и тоталната отдаденост. Назореят давал обет за пълно въздържание и посвещаване на Бога. Това име определя и смисъла на града Назарет и произлезлите от него назаряни, като такива са половината от първите апостоли (Симон Петър, Андрей, Филип, Вартоломей, Яков и Йоан), както и Йосиф Ариматейски.
Точно в този смисъл есеите са понасяли тежестта на борбата с мрака и приемали светлината като единствен родител. Обаче осъществяването е било свързано с освобождаване от оковите на материалното тяло, което са приемали като затвор за душата. След това членовете на братството е трябвало да провеждат чрез себе си вибрациите на Божественото царство, адаптирани по начин, по който търсещите души да могат да ги уловят на земята и да построят пътя си според техните изисквания. Външната форма на знанията, с които са боравели, е била забранена за разгласяване пред неподготвени за това пилигрими.
В социален план общностите са били организирани на принципа на пълното равенство. Всеки, който е искал да встъпи в общността, е бил приеман като подражател, без да бъде причастен, в рамките на година, след което, ако е успявл да се държи като есей, е бил и обявяван за такъв. Водел се е аскетичен живот, в който централно място е заемала молитвата и потапянето в съдържанието на свещени текстове, наследени от древни предтечи. Всички са работели според нуждите на общността и плодовете от труда се събирали в общ фонд, където са били разпределяни според необходимостта. Хранели са се заедно, на обща трапеза, като никой не е и помислял да посегне към храната, преди да бъде произнесена освещаваща молитва. Сутрин те започвали молитвената си активност преди изгрева на слънцето, като самото му показване е било като отговор и свидетелство за благословията на светлината. А след приключване на работния ден те се къпели със студена вода, за да изхвърлят светското от себе си, след което обличали бели дрехи.
Етимологията на названието не е напълно изяснена.
На арамейски „асия” означава „свят човек”.
На иврит „аса” означава „целител”; „Хосио” – свят; „Осей” – осъщестител.
Но ето най-съществената връзка според мен, която не открих в материали... В учението на есеите се е обръщало подобаващо внимание на дървото на живота. Онова дърво, което според Исая е било отсечено след грехопадението и превърнато в пън – Йесевия пън, от който ще израсне пръчка „и отрасъл из корените му ще носи плод” (Исая 11:1).

Богомилство и богомили

Спастреното от Николай Райнов при краткия престой в малтийската библиотека е тук:

Богомилство и богомили
+ "Книга за качествата"
и няколко синтеза на Ради

Друидите

„Келти” е нарицание, въведено от гърците, с което са наричали северните племена. Всеобщата му употреба обаче е на възраст от няколко века.
Както според някои антични източници, така и според най-големия гаелски историк – Амедей Тиери, културата е образувана от смесването на примитивните галски племена с приходящи потоци кимрийци, населявали черноморието, вероятно и Балканския полуостров. По този повод е интересна връзката, според редица гръцки автори, между Питагор и друидите, като едни смятат, че последните са били ученици, а други - учители на Питагор. И в двата случая обаче, като посредник е представян Залмоксис – тракийският полубог. Това на свой ред основателно ни замисля, дали първообразът на бардовете не е самият Орфей.
Сред археологическото наследство на гелската култура се намира и лунно-слънчев календар, с над трихилядолетна история, който според изследователите показва недвусмислен паралел с ведическата астрология.
И споменавайки близостта на тези традиции е недопустимо да пропуснем подозрителната връзка в съдържанията и морфологията на някои особено значими думи, като например boudi или budh, налични във всички разклонения на келтската езикова група, които означават проявлението на битието, провидението, манифестацията и др.
Думата „друид” вероятно идва от ирландските думи за дъб (а „дъб” означава – древен) „друи” и управник - „уид”. На келтския език гелик обаче, думата означава Маг.

Първият исторически документ, който споменава (но само споменава) друидите е „Магията”, погрешно приписван на Аристотел (който все пак е споменавал галската култура). Античните основни източници са на Цезар, Цицерон и Плиний Стари, които най-вероятно пък са имали един общ източник, но понастоящем изгубен.
Във връзка с друидите е по-интересно да прескочим чак до 1136 г., когато епископ Галфрид Монмутски (бенедиктинец) написва „История на британските крале”. Той обявява, че е използвал древен извор на галски език, за чието съществуване няма реално доказателства. Според него Брут, наследник на бретонците и правнук на Еней, пристигнал на острова за да основе нова Троя (бъдещия Лондон). Тук се появява Артур, защитник от народите с некелтски произход. От тази история водят началото си поредица келтски поеми и романи, а трубадурът Робер дьо Борон превръща поета-войн Мирдин в известния вълшебник Мерлин, който оттук нататък е неразривно свързан с представата за друидите. Разбира се, Робер може да е имал и други източници и въобще не е задължително, те да са академични. :)

Сред интересите на друидите са били географията, естествознанието, пантеизмът, астрологията и разбира се – медицината. Желателно е било всеки друид да си има градинка, в която да отглежда определени билки. В лечебните си практики са използвали често и магнетизма.
Тайните на мистериите не са били записвани, а са предавани лично на подготвените да ги приемат. В общността са съществували три степени - Оват, Бард и Друид. Оватът е бил гост, поканен поради добродетелите си или научните знания и е носил зелени дрехи, като символ на образованието.
Бардовете са носили светлосини роби, олицетворяващи хармонията на небето. Те са изучавали двадесетте хиляди стиха на друидската свещена поезия. Обикновено именно бардовете са обучавали подготвящите се.
Третата степен – Друидите, са обличали бяло расо и са се занимавали само с духовни дела.
Друидите са вярвали в съществуването на три свята, като човеците обитават средния, който е просто свят, а над него има свят на щастието и под него – на нещастието. Според скандинавските друиди е съществувала и деветорна подредба на световете - 1. Асгард - Небесно царство; 2. Алфхейм - свят на светлината и добрите елфи; 3. Нилфхейм - северен свят на студа; 4. Йоунхейм - източен свят на великаните; 6. Ванахейм - западен свят на крилете; 7. Муспелхейм - южен свят на огъна; 8. Сварталфхейм - свят на тъмните елфи, живеещи под земята; 9. Хелхейм - най-ниския свят на смъртта и тъмнината.
Човекът понякога преминава от свят в свят, за наказание, награда или пречистване. Според тях в нашия свят доброто и злото са така балансирани, че всеки човек може спокойно да избере едното или другото. Една от основните им концепции е била за метемпсихозата (прераждането), целта на която била да събере добрите свойства на съществото, да натрупа познание за всички неща и накрая да пребори злото. Познанието се е разделяло на три вида – за природата на нещо, за предназначението му и за въздействието му върху останалите неща. Според друидите някога ще бъдат спасени всички хора, но голяма част от тях ще се наложи да се връщат безброй пъти, за да преодолеят вроденото зло на собствената си природа.
Пукването на зората в двадесет и петия ден на месец Декември е олицетворявало раждането на Слънчевия Бог, чиято майка е девица.
Най-почитаните символи са били Т-образният кръст и змията.
Друидите са използвали своя любим дъб, за да направят първо лична връзка с него и после да потънат към душата на природата и да се слеят с нея. Думата „друи”, означаваща дъба е имала и значение на „зная”.