16.12.2012 г.

следващата крачка (тоест - първа)



Човекът е една индивидуализирана проява на живота. Или би трябвало да бъде.
Бил е, донякъде. Спрял е да бъде, донякъде. Но винаги ще е това - донякъде.
Иначе не би го имало.
Без значение, че е ставал все повече индивидуализиран и все по-малко проявител, единствено последното осмисля съществуването му.
С предоставянето нему на една лична воля, независима от общия ход на природните закономерности, животът постига нещо като прибавяне към себе си на едно допълнително измерение - своеобразно удълбочаване. Така пък природните закономерности стават външни спрямо човека и започват да упражняват върху него принудителни въздействия. Той получава правото да упражнява своята воля и сам да изразходва резултатите и, но тъй като самата му жизнена сфера не би могла да бъде изведена от собственото си равновесие, върху него действат корективите на самото естество. Това не е едно специално наказателно внимание върху съответната личност, а само обратнопосочни напрежения, които тя сама е създала посредством несъответствието си спрямо потока на живота. А от посоката и възприемателната система на човека зависи как той би приел въпросните въздействия. За потъналия в своите ограничения човек - всички напрежения биха били обремененост. За следващия своето истинско призвания човек - всички напрежения биха били освобождение.
А човешкото призвание е да обогати самия живот. Това бе началото му. Това е и продължението му.
Продължението е за онези, които не са парализирани в своята центростремителност. За онези, които не тъпчат на място своето себеутвърждение.
Свободата е в атмосферата. Който излезе от себе си - ще вдиша.

24.11.2012 г.

Калин Донков

СЛЕД ОГЪНЧЕТО

Високи и любвеобилни -
но вече зимни небеса.
Подобно пламък на светилник
трепери жълтата бреза.

И цял след огънчето люшнат,
предзимно тих мълчи градът.
И сещай най-подир послушна
несъвършената си плът.

И уж си в плен на своя разум...
И уж, най-после примирил
молитва, жажда и сарказъм,
ще чакаш много дни април.

А сам нанякъде си люшнат.
И в някого си влюбен сам.
Една мелодия въздушна
долавяш в себе си едвам.

Кого зове? Какво събужда?
Защо и тя не замълчи?
Не я разбирай. Няма нужда.
Така по-дълго ще звучи.



КАТО СОЛ

На студ мирише, на слана,
а, общо взето,
на първи есенни вина
дъхти селцето.

Дойдох неканен, малко зъл
и безполезен.
А и пред мене слагат жълт
пшеничен резен.

Поставят в млякото ми сол.
Донасят чесън.
На стола като на престол
седя потресен.

Не съм измислял този ден!
Не съм го дирил!
Щурец, почти опитомен,
прощално свири.

Той мръзне в сухите дърва.
Той си отива.
Предсмъртна песен е това -
но талантлива!

И позволил за първи път
да го познаем,
изглежда по-добър светът.
И обитаем.

Светът, сърцата ни пробол,
незащитени.
Стопи се в него като сол!
И го променяй...



НАДЕЖДАТА

Себе си повтаряй! Няма вчерашна и днешна чест.
Няма дълг веднъж изпълнен, ни любов употребена.
Запомни и прераздавай най-човечния си жест,
даже песента повтаряй - стига да е откровена.

Тъй сезоните превъртат охра, руж и резеда.
Тъй роса росата следва, тъй забрава не обгръща
онзи кладенец, известен на косачи и стада,
в който глътката на вкус е винаги една и съща.

Себе си повтаряй... Всичко в теб така ще издържи.
Къщата ще помии твоят отпечатък върху прага.
И сегашната усмивка пак ще ти принадлежи -
виж, нощта като индиго
между днес и утре ляга...



ОБРАТНА СИЛА

В неудобна за скръб планина,
в заблестяла от загуби зима
ти си казваш, че нямаш вина -
и намираш това непростимо.

В неудобно за смут облекло
ще се ровиш до залез прилежно
в добрината - за мъничко зло,
във враждата - за мъничко нежност.

В неудобна за гняв самота
може би ще напипаш отново
под обидата, под гордостта
свойто светло и пакостно слово.

И ще хукнеш обратно. И пак
ще усилват тунелите слепи
в неудобен за връщане влак
непонятен за никого шепот.

После: изгрев, зенит, тъмнина.
После: задух, заблуда, завеса.
Тъй убитата вече сърна
носи свойта сълза на ловеца.



ЮЛИ

След всичко, в гордостта неустояло,
на думите след сивата лавина -
какъв чудесен месец за начало
в средата на безплодната година!

Петна от изгрев в ретината суха.
Спокойно чувство във спокойно тяло.
Отнейде неотгатнат вятър духа.
Какъв чудесен месец за начало!

Умора в класовете празни дреме.
Стърчи виновно круша прегоряла.
И само ти все още имаш време -
и вече нямаш време за начало.

Такова размишление ти стига
във месец, за безсъние харесан.
И сядаш да започнеш свойта книга...
А в същност ще напишеш само песен.


--------------------------------------------------------------
из "Елегии и тържества" том 1, издателство "Жанет 45", 2011

29.10.2012 г.

Водолей

От гледна точка на космическото въздействие, има една единствена съзидателна сила, насочваща всичко по пътя си, или в частност Земята, към следване на закодираната в нея програма.
Земята обаче има своя електромагнитна идентификация, която в най-голяма степен се определя от психичното състояние на населяващото я човечество. Физическите характеристики на електромагнитната ѝ сигнатура са зависими най-вече от това, което наричаме колективно подсъзнание.
Според вида на електромагнитното поле на един обект се определя и начина на въздействието на иначе обективното космическо лъчение. При съответствие между двете, космическият импулс се явява подхранващ, инспириращ. При несъответствие, или образно казано - невъзприемчивост, космическият импулс се явява разрушаващ. Той е все същата съзидателна сила, но срещайки една затворена и невъзприемчива система, е принуден да се блъсне със страшна мощ в стените ѝ, за да може да отвори в нея възможност за промяна. Колкото по-неадаптивна и неприемаща е процесната система, толкова по-радикално въздействие ѝ бива оказано.
И както се спомена, електромагнитното качество на планетата ни се определя предимно от зарядите на човешките психични процеси. Задълбочаващият се егоцентризъм на отделните индивиди намира своето умножено отражение в колективното подсъзнание, което определя електромагнитните качества на целия планетен организъм.
Нагнетеността на космическото въздействие се усилва и му предстои един скорошен пик. Не съществува възможност човек да бъде възприемчив и отворен специално за него, за да се избави от евентуалното му революционно въздействие. Единствената възможност е човекът да бъде отворен по принцип.
Дали всъщност това е възможност, нека всеки сам в себе си прецени.

18.10.2012 г.

Иван Милчев



ЗИМА

Светът превърза като с бинт
ранените от студ полета.
Пребродих своя лабиринт
с една надежда неотнета.

От всички рани досега
дори и спомен не остана.
Мълчи пред мен като дъга
пътеката неизвървяна.

На кой внезапен смел завой
като връвчица ще се скъса,
насън или в последен бой,
преди да победя врага си?

Не ме корете, че съм тих,
покорността е моя броня.

Аз гоня онзи мъдър стих -
и още има да го гоня -
все ненаписан досега,
за да се съхрани до века.

Мълчи пред мен като дъга
неизвървяната пътека.


ТРУДНО...

И всеки факт е с две лица,
и всяка вещ е с двойно име.
Очакваните чудеса
остават все неуловими.

Неспирно стържат те с пили
раздели, срещи, отчуждения
и всяка мисъл те боли
от чуждите превъплъщения.

Светът е толкова голям
и толкоз пътища са слепи,
че трябва в себе си и сам
да го поемеш в чисти шепи,
да го оголиш като плод
от пошлости и от апатии,
макар в един тъй къс живот,
да превъзмогнеш сто разпятия...

8.10.2012 г.

да хванеш Духа за рогата



От не една страна в последните дни се заизсипваха странни понятия – като дух, душа, ум... И напълно прозрачно е, че всеки ги товари със собствени съдържания, но остава съмнителна все пак базата за макар субективния им пълнеж.
Добре де, ясно е, че указват някаква разграниченост от тялото, макар тук пак да става въпрос за недоизяснено понятие (тяло). Но щом говорим за разграниченост, нека всеки, използващ тези „надматериални” обозначения за абстрактни разни предполагаемости, се запита – успявал ли е някога да се отграничи тотално от тялото си, за да може с положително утвърждение да заяви – „да, аз бях неизменно в онова другото, което не е тяло.” Първо ще се почудя, защо не е още там, ако понятието за дух, душа, или каквото и да е такова нещо, реално отговаря на представите му за липса на ограничение.
Но има и един по-академичен въпрос и той е следният – ако предположим, че това разграничение се е случило и не се говори ей така, наизуст, като се посочват подобни понятия... И ако пребиваването в онова безтелесие е било осъществено – това автоматично означава, че то има своите времепространствени измерения и самото то използва свое си разграничение (от тялото например), което веднага го превръща във форма, тоест тяло.
И нека не забравяме елементарния факт, установен дори в някаква си физична формулка, че материя и енергия са просто различни степени на разреденост. Вярно, че по-безплътното е по-безплътно. Но си остава субстанция и форма на вещественост.
Не, че изясняваме проблема с използването на странните понятия – дух, душа и т.н. И аз си имам свои съдържания за тях. Но можем да сме малко по-съзнателни за онова, което сами опитваме да кажем.

6.10.2012 г.

Драгомир Шопов

СЪДБА

Не можеш да се скриеш ти. Не можеш.
Навярно вече си разбрал това.
Усещаш ли как всичко те тревожи
и как за всичко трябват сетива.

В прозореца ти есенният вятър
подхвърля мъртви летните листа.
Разбираш ли - така е на земята -
със раждането идва и смъртта.

И тежка круша клоните превива,
преди към плочите да полети.
Разбираш ли как всяка съпротива
намира вече своите черти.

Навярно всичко в теб ще се повтори,
човеко, от природата роден.
Ти също си дърво с листа и корен.
И даваш плод. И падаш уморен.



МАРТЕНСКО ВРЕМЕ

Довчера - слънце. После дъжд,
а вече гледам - сняг прехвърча.
И там върви жена с чадърче
пред погледа на влюбен мъж.

И някой бърза с колело,
прозорците пък друг залоства.
Как всичко ти се струва просто -
като рисунка на стъкло.

Но малко е все пак това.
На теб ти трябва още нещо -
навярно ненадейна среща,
навярно нови сетива...

А то -сезонът променлив
и в нас несигурност навява:
ту слънчев лъч, ту сняг остава
на фона, общо взето сив.



* * *

И все по-кратък вече става
предесенния ден.
Дървото бавно опустява,
загледано във мен.

Не мога да му върна нищо -
ни птици, ни листа.
На дни и спомени разнищен -
стоя пред есента...



ПРИСЪСТВИЕ

Червено кукуригат петлите до реката.
О, звук, забравен вече от мойте сетива!
Сега аз нямам възраст - съвсем като тревата.
Дано по-дълго мога със нея да вървя

през вятъра - към слънце, през зимата - към корен
и дълго да ме сгрява един забравен плод.
Кога разбрах - не помня - по цвят, по клон оголен,
че цял живот съм търсил аз думата живот.

Намерих ли я вече? Дървото прецъфтява,
пръстта полека стинe и може в близък ден
да чуя как ме моли, как просто настоява
да и платя за всичко. Да и платя със мен...



ЗАВРЪЩАНЕ

Градината с изтъпкани лехи
и старата черница до асмата...
И гълъбите пак кълват трохи,
а мислиш си - кълват от тишината...

Внимателно към портата мини.
Не си се връщал сякаш че от вчера.
И все си казвал: "Колко много дни!
Какво ли, щом се върна, ще намеря?"

Промяна няма. Само по-висок
е станал бурена до стъпалата.
И там един окъсан некролог
небето изравнява със земята.


* * *

Каквото и да ми се случи
от днес нататък, знам добре,
че своето сърце научих
на милост. И преди да спре

навярно все така ще страда
в света докрай немилостив –
чудесно копие на ада,
във който мислиш, че си жив. 

6.09.2012 г.

Мая Дългъчева

ПРОЩЪПУЛНИК

Идолите рухват отведнъж -
сгромолясват се от небесата
като кофа непотребен дъжд,
в който Господ си е мил краката.
Рият с пръсти слънчевата прах,
беззащитни като пеленаче.
Аз един от тях за миг видях -
идолът се учеше да плаче.
Беше сгърчен, сам, обикновен,
търсеше човешките си думи,
осъзнал, че идва онзи ден,
в който ставаш все по-малко умен.
Онзи ден с болезнени врабци,
сгушени в болезнени дървета,
сякаш просячета сред дворци,
със душици, втренчени в небето.
Идолът, загубил своя сан,
тихо схваща, че е простосмъртен.
И в пиедестала прикован
своите пети железни кърти.
И се люшва, и прохожда с вик,
с кървави следи реди пътека -
послесловът на един велик,
аленият пролог на човека.


ТИХО!

Много е шумно! Грохот от думи ме блъска,
тътне в ушите ми, стърже, джомоли, писука...
Боже, навярно щастлив е щурецът зимъска,
с празен стомах, но най-сетне с тъпанче спукано.
Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.
Искам да сърбам роса, треволяци да хрупам
и да заровя очи в някой облак зареян...
Сняг от глухарчета искам да ме затрупа,
да се превърна в глухарче, да оглушея!
Напръстник дъжд отлежал наум ще поръчам.
Ще се натряскам, без келнер към мен да се тътри.
И ще ликувам! Едничкото, дето ме мъчи:
как ще запуша ушите си? Ала отвътре.



ПЕЙЗАЖ



Багра тъжно,
шарка нежно,
слънчеви петна тук-там...
Мъчно, дълго,
неизбежно
всеки се рисува сам.
И узнава -
залез става
от сълза във капка кръв,
в сенките
се утаява
спомен, свян, смълчана стръв...
От изгрялата иглика
блика цвят на бъдещ пек,
от ридание и кикот -
силуетът на човек.
Нажежен
или пастелен,
всеки сам си е пейзаж.
Бог
шедьоврите
отделя
в своя райски Ермитаж.

-------------------------------------------------------
из "Друга приказка", ИК "Жанет 45", 2005

5.09.2012 г.

Епиктет

"Не нещата тревожат хората, а преценките за нещата."

„Ако искаш да си добър, първо повярвай, че си лош.”



„Мъдрият постоянно умира,
за да може да съхрани живота.”
 


3.09.2012 г.

Павел Матев

* * *

...И всяка сила има антисила,
която все очаква своя час.
И безтегловност тежестта е скрила.
И немите спотайват своя глас.
Дърветата са пълни със жарава.
И бурите начеват от покой.
Убитите започват всеки бой.
А огънят умее да кръщава.
Не в първата целувка, а във сетната
щастливо тържествува любовта.
Нe думите са същността на клетвата.
Омразата закриля обичта.
Във пясъчното зърно бди скалата.
Една посока значи и безкрай.
Така дългът отвежда до отплата
и адът ражда мисълта за рай.



* * *

Притъмня. Заваля. И натрупа.
Девствен сняг. Тишина. Белота.
Белотата е антискука.
Тишината - антисуета.

Девствен сняг. Без следи и без знаци.
Прекратени пътеки. Покой.
И света е закрит под калпаци:
хора, къщи, върби, водопой...

Няма възраст. А само време.
Неподвижно, заспало в снега.
И на времето посветени,
не познаваме вече тъга.

И навлизаме в гладките форми.
Мълчаливо и без протест.
Белотата е тиха норма
на нескучна любов и чест.

С еднозначно богатство, без грижа
ще наситим души и слова.....
И защото без грижи се движим,
не очакваме и тържества.



ЗАКЛИНАНИЕ

И тъй: започвай отначало!
Освободеният ти дух
да включи във единно цяло
и ум, и зрeние, и слух.

То няма плът, то няма име,
и в него ще се пресекат
материи несъвместими
по стар и ненаучен път.

Ще ги спои печал виновна,
неподозиран още цвят
и преживелица любовна
от нереалния ти свят.

И мислите ти - мъченици
неутeшимо ще горят.
Неослепели още птици
ще се въртят и ще пищят.

И тъй: започвай отначало!
Защото вече си узнал,
че в лавата се получава
най-благородния кристал.

1.09.2012 г.

посоки

Да направиш избор, означава да се откажеш от всички алтернативи, по-голямата част от които дори не познаваш.
Всеки избор определя и фиксира носителя си още преди завъртането на колелото на причините и следствията. Така се създава човекът - той е сборът от своите ограничения.
И всяка "нова" посока е само продължение на старата.
Ако искаш Нова посока, трябва първо да се откажеш от всички стари и да се върнеш в началото.

18.08.2012 г.

творчество

Самата творческа способност е възможността на човек да греши, да се отклонява от естеството на нещата. Но тъй като от гледна точка на универсалността, в нея няма как да настъпи обща дисхармоничност, погрешно насочената воля създава едно изолирано различно естество на нещата, в своя непосредствен обхват.
Основният принцип на човешката личност - отделността, е показател за това, че и светът който тя обитава, е по някакъв начин разграничен от Цялото.
Пътят обратно минава през отказването от тази творческа способност.

17.08.2012 г.

докосване

И пак за възприятието... Друго, но същото.
Казваш, че ти харесва да се докосваш до нещата и всеки допир те обогатява. Създаването на представи у нас и отражения на обграждащите ни обекти дали е истинско докосване... Защото отказът от тези лични психически процеси ни въвежда в една индивидулна празнота, която премахва всички паравани в съзнанието и изведнъж се оказва, че си същностно единен с всяко налично и потенциално атомче във вселената. Това някак повече ми прилича на допир. Истински.
Когато държиш да затваряш възприятията в себе си, няма как те да бъдат инициирани от външни спрямо нас обекти. Така винаги оставаме отделни от нещата. Това не е допир. А когато липсва нашия психичен център, когато ни няма, тогава пребиваваме в съвместната надпсихична тъкан на цялото.
Нашето желание за допири и обогатявания утвърждава отделността ни, логично е. Отказът от всеки стремеж и желание просто премахва очертанията, за да приемеш всичко в себе си.
Това естествено не би могло да стане насила. Става само от вътрешна необходимост, която, дали да е налична, е трудновъзприемана от егоцентричната ни природа. Възможна е само когато сме събрали достатъчно опитности и осъзнали, че те само ни определят и ограничават, или с други думи, че "всичко е суета и гонене на вятъра".

14.08.2012 г.

възприемане

Да речем, че азът е нашата точка на възприемане. Да речем, че съществува такова нещо като възприемане. То е процес, който протича в настоящето и представлява отражение върху точката на някакъв страничен за нея обект. За да може обаче то наистина да се осъществи, е необходимо да не бъде изкуствено ограничавано от външни за самия процес манипулатори, като очакването, страха, надеждата, вярата, предпочитанието, намерението, съмнението, преценката, нагласата, предубедеността, опита, знанието и др. Но всички тези са именно онова, което съставя нашия аз. По същество той представлява един напън на миналото да се проектира в бъдещето. И в тази му природа не битува настояще.
Възприемане е възможно само отвъд този аз. Без себе.
Аз не възприемам. Признавам и приемам това, за да възприема искрица отвъдазовост. Само тя ми е шансът за реалност.

5.07.2012 г.

ист-ина

Понеже истина е това, което не прехожда, което е неизменно, то значи тя обхваща единствено целостта на онова, което съдържа всичко в себе си. Когато вече става въпрос за множествена съвкупност, е необходимо да се вземе предвид факта, че всяка една отделност е отражение на цялото, но само частично отражение, определено от конкретни идентификационни характеристики. Всичко това е нормално и естествено, но проблемът започва от там, че всяка от споменатите отделности приема своята невзрачна частичка от реалността за установена истина, посредством което е създадена и напълно определящата ни понастоящем илюзия. На нейна база са потъмнели и отразяващите повърхности на отделностите, които по същество представляват възприятието им. Поради тази причина вече няма реално отражение и истината не съществува.

------------------------------------------
Нямало било еднозначна дефиниция и фиксирано етимологично значение. А е толкова просто - думата, от старобългарски...
Исть-ина - означава съвсем конкретно и точно: "Това, което е"!
(само по себе си)

28.06.2012 г.

persona

Макар латинският корен на думата "prison" да е изгубен (води се, че произлиза от френското "prisoun"), остава общия етимологичен произход с "person" (лат. - persona), като и двете означават "ограничение".
Какво е личността, освен затвор, със специфичен интериор.

22.06.2012 г.

Лао Дзъ

Когато Конфуций посетил Лао Цзи (Дзъ), за да чуе мнението му по повод хуманността и справедливостта, които опитвал да прокара със собственото си учение, получил следния отговор:
"Твоите хуманност и справедливост са напълно излишни. Небето и земята естествено пазят постоянството си, слънцето и луната естествено светят... Ти си длъжен да се съобразяваш с Пътя и добродетелта. Но не е нужно да разпространяваш учение за хуманността и справедливостта. Така ти приличаш на човек, който следейки престъпник бие барабан. Ти само смущаваш хората.
Гълъбът не е бял, защото всеки ден се къпе, а гарванът не е черен, защото се боядисва."


====================================
Различни преводи в нета на "Дао Дъ Дзин" ("Тао те Кинг"):
-1-
-2-
-3-
-4-
====================================

Истинското име на Стария Учител (Лао Цзи) според най-древните историци било Ли Ер. Служил като главен архивар в източната провинция Чжоу (тогава тя е граничела с хуно-български провинции и в самата нея са живеели прапрабългари). По някое време Лао Цзи изчезва, а по-късно се разнася мълвата, че началникът на граничния пост, който бил чувал за него, го помолил да изложи учението си писмено. Така била написаната книгата "Шансянпан" (Съчинение от две части), в която са споделени възгледите на Стария за Дао и Де (дъ). Самото произведение "Дао дъ дзин" било съставено няколко века по-късно от Хуан Юан, на базата на "Шансянпан".
Първоначално йероглифът "Дао" е означавал "Слово", но благодарение на произведението придобива смисъл на Път, Осъществяване.
"Де" означава Свойство, Съдържание, Добродетел.

30.05.2012 г.

воля за свобода

Волята е стремеж за осъществяване. Стремежът за осъществяване на нещо е конкретен избор. Направеният избор е убийство на алтернативните възможности. Липсата на възможности обезсмисля волята.

Свободата, като самостоятелна категория, в същността си би могла да бъде само и единствено - свобода от воля.

27.05.2012 г.

вярвай в себе си

"Вярвай в себе си" -
кой ли не се е изявявал като благороден насърчител с подобни изрази...
Може  и да заслужават внимание, щом са били отправяни и от всепризнати религиозни и философски авторитети, но дали всъщност сме успявали да уловим посланието?!
Сигурно изглежда прекалено явно...
Обаче плиткостта на човешката самонадеяност, независимо от съпътстващите я подробности, някак хич не ми идва на фокус.
Това е призив, отправян към търсачите на по-универсална от личната действителност и в този контекст става ясно и самото значение на думите.
Да вярваш в себе си означава чисто и просто да осъзнаеш, че тази по-висша жизнена действителност няма къде другаде да бъде разположена, освен в собствената същност.
Тоест - да спреш да се разпиляваш в сляпото следване на външни авторитети, да спреш да търсиш думи и формули и да облепяш с тях фасадата си.
Означава себепознание. Едно лично потъване отвъд определенията на собствената личност, тъй като и те са придобити. А познатата ни вяра е едно такова определение. Да Вярваш в себе си означава да не си вярваш.
Тишина и съзерцание на тишината.
Тъй като всеки шум, под формата на мисъл или чувство, отклонява от присъствеността на онова, най-дълбокото в себето (всъщност - отвъд). А нали ще вярваш в себе си...

8.05.2012 г.

Мадзу

"Пътят не изисква да бъде култивиран, а просто да не бъде опетняван. Как се опетнява? Когато блуждаещият ум твори имитации и хитрости – това е опетняване. Чистото приемане осъзнава Пътя. Това е ум без имитации, хитрости, преценки и привързаности..."

"Да преследваш „доброто”, да съзерцаваш или медитираш – всичко това е в сферата на хитростите и ако продължиш да търсиш външните им проявления, все повече ще се отдалечаваш. Просто прекрати менталната обективизация на нещата. Едничка мисъл на блуждаещия ум е основата за раждане и смърт в света..."

"Ако разбереш обектите, каквито са, тогава няма нужда от схващания. Когато няма схващания, това е приемане на самата същност – безначалността на нещата. Тя е неизменна и винаги присъстваща – няма нужда да изучаваш пътя, или да упражняваш медитация, за да я достигнеш..."

"Всички феномени са ментални. Всички означения са означения на ума...
А природата на Буда нито възниква, нито изчезва... Не се изразходва и не се натрупва...
Осъзнаването е функция на естествеността. Когато човек не се фиксира, той е свободен..."

"Пътят не изисква да бъде култивиран, а просто да не бъде изкривяван от съзнанието."

"...О, монаси, нека всеки познае себе си. Не помнете онова, което ви казвам. Колкото и да говоря, осъзнаването не нараства. Колкото и да не говоря, осъзнаването не намалява. Вие може да разчленявате тялото си, може да излъчвате свръхестествена светлина, да вършите чудеса и все още това, което сте постигнали, в крайна сметка ще е точно колкото прахта ви."

 „Човек е свободен само когато не се определя като някакъв си.”

„Духът (Дао), в своята собствена природа, е изначално съвършен и самодостатъчен.
Ако човек установи уверено делата си в житейското добро, той показва дисциплина. Но избягването на недобри и утвърждаването на добри неща, както и медитирането или влизането в някакво просветлено състояние са конкретни дейности, тоест – външни неща. А онези, които преследват външните неща, са най-отдалечени от Духа.”
 

3.05.2012 г.

Упование в ума

Дзиендзъ Сън-цан
Трети патриарх на Дзен

УПОВАНИЕ В УМА

Великият път не е труден,
а само изключва предпочитания и избор.
Когато липсват и привързаност, и неприязън,
всичко става ясно и видимо.

Но направиш ли и най-дребно разграничение -
между земята и небето ще зейне непреодолима бездна.
Искаш ли да виждаш самата истина -
освободи се от всяка нагласа - за и против.
Да противопоставяш приятно на противно
е болестта на ума ти.
А когато не е осъзната най-съкровената природа на нещата
и най-леките мисли не биха били от полза.

Пътят е съвършен като необята,
в който няма излишък и липса.
И наистина, в избора ни да приемем или отхвърлим,
се крие причината за слепотата ни.
Не живей сред мрежите на външните неща,
но не и в чувството за празнота.

Бъди осветен от единността на всичко
и всички погрешни представи сами ще изчезнат.
Когато опитваш да възпреш активността си, за да достигнеш покой,
самият опит те изпълва с напрежение.
Докато пребиваваш в полюса
никога не ще познаеш Единността.

Ако не осъществяваш единия Път,
не би могъл да осъществиш нито активност, нито покой;
нито да се утвърдиш, нито да се освободиш.
Да отречеш съществуването, означава то да те отрече;
да следваш празнотата, означава винаги да си зад нея.
Колкото повече говориш и мислиш за истината,
толкова повече се отдалечаваш от нея.
Ако останеш без думи и мисли
няма да има нищо, което да не можеш да познаеш.
Да се върнеш към корена, е да откриеш смисъла,
но да следваш облика, е да изгубиш източника.
Вътрешното просветление
повежда отвъд формата и нейната липса.
Измененията, които видимо се проявяват в празния свят,
ние наричаме реалност, само поради невежеството ни.
Не издирвай истината,
просто отстрани възгледите си.

Не оставай в диалектиката,
внимателно избягвай крайностите и.
Когато има и най-малка следа от разграничение, от правилно и грешно,
умът се разпилява, обърква и губи.
Макар, че всяко две изхожда от Едното,
не се привързвай даже и към него.
Когато умът пребивава необезпокояван в Пътя,
нищо на света не би могло да го засегне,
а когато едно нещо повече не би могло да засяга,
то престава да съществува по стария си начин.

Когато не възникват разграничителни мисли,
престава да съществува и старият ум.
Когато обектът не съществува, не съществува и субектът,
както и ако изчезне субектът, липсва обект.
Обектите са такива поради субекта.
Умът е такъв поради обектите.
Разбирането на тяхната относителност
е осъзнаване на Единността на Празнотата.
В Празнотата двете не се различават
и съдържат в себе си всичко.
Ако не отделяш грубото от финото,
не би бил изкушен и да отсъждаш.

Да осъществяваш Пътя
не е нито трудно, нито лесно,
но онези, които не виждат добре,
са плахи и колебливи - колкото повече бързат, толкова по бавно напредват,
а обвързаностите им не могат да бъдат ограничени.
Дори обвързаността с идеята за просветление, е отклонение от него.
Остави нещата да бъдат такива, каквито са
и нищо няма нито да настъпи, нито да приключи.

-----------------------------------------------------------
Нататък текстът може би е дописван от друг, има още толкова до края на трактата, но е с различен стил. Нямам време и желание да допревеждам, ето къде е всичко:
Hsin-hsin Ming

22.04.2012 г.

знаци

Много мистично обичаме да ги приемаме и глуповато да търсим какво ни се подсказва.
Знакът обаче не е предвестник, а явно проявление на настоящите условия. Да, щом са налични подобни, то плодът им узрява.
Едва ли ни е нужно предупреждение за настъпването на някоя пролет. А и първите кокичета не са нещо различно от нея.
Човек обича да е подготвен. Но е способен единствено да бъде предубеден.
Стремежът към себеутвърждаване го ръчка да разбере какво му говорят светофарите. И именно стремежът му пречи, тъй като той търси да сграбчи конкретиката и бяга от принципа. А пускайки личната значимост става пределно ясно, че именно това форсиране среща отпор в естествеността.
Чистият път и спокойната, родила себе си посока, вероятно биха срещали зелени светофари?
Не!
Те въобще не биха имали нужда от регулация на движението.
Регулацията е за обърканите. Там са и знаците.
Хубаво ли би било да ги разчитаме?
Или по-добре е да четем реалността, която е в бекграунда, зад фокусната ни точка, блуждаеща по формите... За да виждаш там трябва да изгубиш фокус. Да спреш да разчиташ.
И тогава реалността ще те чете.

17.04.2012 г.

будя Буда за да бъда

Бъда и Будя са две думи, които имат не само общ етимологичен произход и сходен с името на Буда, но и в чистия си и самостоен смисъл много добре обясняват значението му.


"Всички форми на привързаност към съществуването са мъчителни.
...
А ето, благородната Истина за възникването на мъчителността:
поражда я жаждата...,
жаждата за наслади,
жаждата за живот,
жаждата за прекратяване на живота.
...
Всичко, което възниква, е съставно и обречено на разпад."

Буда

13.04.2012 г.

Стани, вземи постелката си, и ходи!

Единственият възможен път към свободата е самотата. Хората се плашат от нея, тъй като тя ги изправя пред самите тях. Но самотата е единственото истинско човешко усещане, понеже произлиза от неговата индивидуална отделеност, като същевременно е стремеж към завършеност. Пълнота обаче съществува само в абсолютен план, поради което пътят към нея се върви само чрез преодоляване на относителното себесъзнание. Тоест – чрез тишина. И тъй като човешката индивидуалност е точно обратното на абсолютната Пълнота, всички изяви на личността са препятствия към нейната същинска реализация. Така всичко в този свят, което не е тотална тишина, убива Пълнотата. Приеми присъдата си, престъпнико на всемирната Цялост! Осъзнай посоките си, за да видиш колко си се объркал! И пусни всичко! Пусни най-вече себе си! За да проникне през отслабването на хватката на самоутвърждението ти Светлината, която ти дава виждащи очи и ходещи нозе. Ако си признал инвалидността си... само тогава - "Стани, вземи постелката си, и ходи!"

9.04.2012 г.

друид

Интересен сблъсък на становища, относно името „друид”...
Познавачите на гелския и сродните езици се разделят на няколко лагера, като едните например твърдят, че „друи” означава дърво, а втори, че означава „този, който вижда надалеч”.
Всъщност, наименованието на самото дърво е последвало именно това значение. Дървото вижда надалеч. Няма разлика в етимологичния произход.
Вероятно някой ще реши, че това е така, просто защото е високо.
Не.
И дървото, и друидът, виждат надалеч, защото им липсват земните страсти и защото живеят в тишина. Не само надалеч, но и нашироко. Няма ги ограниченията пред чистото възприятие...

2.04.2012 г.

Аполоний от Тиана

Смъртта не отнася никого, освен по отношение на най-външното му проявление, точно както и никой не се ражда, освен по проявление. Когато нещо преминава от фаза на съществуване във фаза на превръщане, за сетивата това се оприличава на смърт, но в съшността си нищо не умира, както и не възниква. Просто в определено време е видимо, а после – невидимо, като първото се дължи на плътността на субстанцията му, а второто – на финото състояние на самото съществуване, което обаче си остава винаги същото, а се различават само местоположението и подвижността му. Живите същества по необходимост притежават свойствата на изменението, привнесени им не отвън, а чрез разделянето на цялото на своите части и поради връщането на частите към своето цяло, което си дължи на всеединността. Но ако някой попита: Какво е това, което по едно време е видимо, а по друго – невидимо и се изявява и по двата начина в един, или най-различни обекти? – би могло да се отговори, че това е една характеристика на всичко в света тук долу, който когато е запълнен с материя, поради напрегнатостта на нейната плътност става видим, но е невидим когато обграждащата го материя изчезне, поради изключително фината му природа, въпреки че и тогава материята все още ще го обгражда и ще протича през него в невероятно обширното пространство, което го съдържа, но не познава зараждане или погиване.
Но защо това така погрешно схващане (за раждането и смъртта) е било прието толкова дълго? Някои мислят, че самите те създават онова, което се случва всъщност чрез тях. Те не знаят, че едно същество, дошло в света посредством родителите си, не е родено от тези родители, а и това, което израства от земята, е много по-малко от едно друго израстване. Измененията които връхлитат съществото не са причинени от видимата му среда, но от онова едничко нещо, което живее във всяко едно същество.

--------------------------------------------------------
От писмо на Аполоний до консула Валерий Азиатик, по повод смъртта на сина му.

15.03.2012 г.

равнодушие

Да разкажа за привидното равнодушие...

Без значение на конкретното направление - животни, хора, условия, отношения...
Всичко това са просто проявления на психическата ни атмосфера, на колективното подсъзнание.
Да тъжим за едното проявление, при положение, че сами сме създали условията му, е малко странно...
А колективното подсъзнание е онова, което всеки от нас храни и се храни от него (психически).
Всеки от нас е еднакво отговорен за всичко, което се случва в заобикалящия го свят. Затова и логичният поглед, във връзка с всичко това, е навътре, към себе си. Там има много поводи за жал. В началото е така.
Но това е и началото на процеса на себепознание. Когато утешим външната си емоционалност, започваме да виждаме по-ясно вътрешните ѝ поводи и причини. Разбираме тяхната безпочвеност, тъй като всички те произлизат от инстинктите за самоутвърждаване. Веднъж ги приемаме, а после спираме да им предоставяме потенциал за нагнетяване и само така успяваме да променим нещо у себе си.
А само така успяваме да променим общата ни психична атмосфера.
А само така успяват да се променят и нейните конкретни проявления в заобикалящия ни свят.

Този вид равнодушие в същината си наподобява любовта, доста повече от човешките емоции, дори да са свързани с алтруизъм, съпричастност и подобни...

13.03.2012 г.

познаване

Какво е да познаваш... нещо?!
Да си едно с „вътрешната му природа”, та да няма прегради във взаимоосезаването? Някак никак не звучи, пък и да си кажа право, аз лично вече не виждам много разликите между вътрешно и външно, все е достатъчно неистинско.
Но...
Да подходим „външно”.
За да познаваш нещо, трябва да познаваш поводите и взаимовръзките му, тоест да познаваш и причинителя му и поддържащите го зависимости. В тях обаче се изявяват и техните причинители и поддържащи зависимости, които, естествено, се пренасят и върху началния обект. Тук задължително слагаме едно „и т.н.”!
И какво...
За да познаваш някакво нещице, което е просто конкретна настояща изява на цялото време и цялото пространство, излиза, че трябва да познаваш абсолютно всичко.
...Да познаваш цялото, чието най-важно измерение не е дължина, не е ширина, не е височина...
а дълбочина!

29.01.2012 г.

Алберт Айнщайн

Не мисля за бъдещето, то и само си идва.

Човек плаща най-скъпа цена за онези неща, които е получил даром.

Реалността си е илюзия, само че натрапчива.

Предпочитам тихия порок пред шумната добродетел.

25.01.2012 г.

Райчо Русев - Райсън

НАКРАЯ

Накрая пак ще се смаля
и ще се върна при началото.
Ще стана чашка на лале.
Или пък розов цвят на ябълка.

Пак ще се сгуша до плета.
Ще чакам вятърът да мине.
Или врабче - да полетя,
да кацна горе, на комина.

Да видя цялата земя!
Оттам, ако ми бъде ниско,
със облака да полетя -
да срещам слънцето на изток.

Оттам - при някоя звезда
в съзвездието... Керацуда!
Ще гледам цяла нощ оттам.
И цяла нощ ще ви се чудя.

Накрая пак ще се смаля.
И ще се върна при началото.



СНЯГ

И откъде дойде това?
Нали се бях зарекъл,
че няма нещо на света,
което да харесвам?

А то е нищо, то е - сняг.
Вървиш като замаян,
завърнал се на тоя свят,
а откъде - не зная.

И пак си малкото дете.
И всичко си е същото.
Но ти си вече посветен,
че празникът ще свърши.

И кроткият снеговалеж,
загадъчен и ласкав,
така те моли да умреш,
преди да си пораснал.

Студено. Тихо е. Тъга.
И приказката става:
Светът воюва със Смъртта
и тя го побеждава.

И ето: властва над света
магията ѝ бяла.
Но там - кокиче под снега.
И всичко - отначало.



ЛИЧНО

Като дойде време да си ходя,
ще помоля само за това:
умълчи си песните, Природо,
там, където легна. Само там.

И не пускай никого наблизо!
Птиците си, ако съм поле,
зверовете, ако стана извор.
хората - ако съм бил поет.

Никой да не разбере къде съм.
Да не ми се рови във съня.
Сам от тишина съм станал песен,
сам ще се престоря тишина.



ЕДНА ДУМА

Човече, вече не съм тоя.
По-друг ми е характерът.
Не се надвиквам със прибоя.
Не се надбягвам с вятъра.

Не се надлъгвам с месечината.
Взех нещо да забравям.
Ако попитам за причината,
във хор ще викнете: годините!
И може би сте прави.

Аз исках да постигна Смисъла -
и стигнах до децата.
Да вникна исках във Написаното -
стигнах до цитати.

Аз исках да науча колко са
лицата на Добро и Зло.
В две думи да заключа Космоса,
а можело в една: живот.



БЛАГОДАРНОСТ

С какво заслужих тая щедрост?
Сам си завиждам скришом:
морето даде да го гледам,
небето - да го дишам.

И ходя, и усещам виното...
На всичкото отгоре
ми дадена и немислимата
възможност да говоря.

Две думички за тоя свят,
във който съм на гости.
Едната е: благодаря!
А другата е: още!

Две думи с клечка на брега,
на пясъка изписвам.
Изми ги първата вълна.
А бях написал: жив съм.



ВРЪЩАНЕ

Към Праначалото. Обратно!
Назад във времето и разума!
Докато стигна до Тъмата.
До Хаоса. До протоплазма.

Докато свърша да сънувам,
и в живи багри проговоря,
а болката, че съществувам,
във светлината се разтвори.

Светът в сърцето ще се свие.
Свръхмалка. И накрая - прас!
И пак - свръхнови. Тоест, вие.
И пак - Начало, Дарвин, Маркс...




КАКВО ДА ВИ КАЖА

Каквото ви каже животът - това.
А той си говори наслуки.
Не подбира момент, не подбира слова,
а те подпира с юмрука.

Какво да ви кажа? Живот е това.
Децата. Борбата за хляба.
И друго съм чувал, но там сетива
и думи човешки не трябват.

Какво да ви кажа?
За малко сме тук.
От слънцето благословени.
За светлите истини питайте друг.
За тъмните истини - мене.



--------------------------------------------------------
Из "Стиховей", 2010 г.