16.12.2012 г.

следващата крачка (тоест - първа)



Човекът е една индивидуализирана проява на живота. Или би трябвало да бъде.
Бил е, донякъде. Спрял е да бъде, донякъде. Но винаги ще е това - донякъде.
Иначе не би го имало.
Без значение, че е ставал все повече индивидуализиран и все по-малко проявител, единствено последното осмисля съществуването му.
С предоставянето нему на една лична воля, независима от общия ход на природните закономерности, животът постига нещо като прибавяне към себе си на едно допълнително измерение - своеобразно удълбочаване. Така пък природните закономерности стават външни спрямо човека и започват да упражняват върху него принудителни въздействия. Той получава правото да упражнява своята воля и сам да изразходва резултатите и, но тъй като самата му жизнена сфера не би могла да бъде изведена от собственото си равновесие, върху него действат корективите на самото естество. Това не е едно специално наказателно внимание върху съответната личност, а само обратнопосочни напрежения, които тя сама е създала посредством несъответствието си спрямо потока на живота. А от посоката и възприемателната система на човека зависи как той би приел въпросните въздействия. За потъналия в своите ограничения човек - всички напрежения биха били обремененост. За следващия своето истинско призвания човек - всички напрежения биха били освобождение.
А човешкото призвание е да обогати самия живот. Това бе началото му. Това е и продължението му.
Продължението е за онези, които не са парализирани в своята центростремителност. За онези, които не тъпчат на място своето себеутвърждение.
Свободата е в атмосферата. Който излезе от себе си - ще вдиша.

24.11.2012 г.

Калин Донков

СЛЕД ОГЪНЧЕТО

Високи и любвеобилни -
но вече зимни небеса.
Подобно пламък на светилник
трепери жълтата бреза.

И цял след огънчето люшнат,
предзимно тих мълчи градът.
И сещай най-подир послушна
несъвършената си плът.

И уж си в плен на своя разум...
И уж, най-после примирил
молитва, жажда и сарказъм,
ще чакаш много дни април.

А сам нанякъде си люшнат.
И в някого си влюбен сам.
Една мелодия въздушна
долавяш в себе си едвам.

Кого зове? Какво събужда?
Защо и тя не замълчи?
Не я разбирай. Няма нужда.
Така по-дълго ще звучи.



КАТО СОЛ

На студ мирише, на слана,
а, общо взето,
на първи есенни вина
дъхти селцето.

Дойдох неканен, малко зъл
и безполезен.
А и пред мене слагат жълт
пшеничен резен.

Поставят в млякото ми сол.
Донасят чесън.
На стола като на престол
седя потресен.

Не съм измислял този ден!
Не съм го дирил!
Щурец, почти опитомен,
прощално свири.

Той мръзне в сухите дърва.
Той си отива.
Предсмъртна песен е това -
но талантлива!

И позволил за първи път
да го познаем,
изглежда по-добър светът.
И обитаем.

Светът, сърцата ни пробол,
незащитени.
Стопи се в него като сол!
И го променяй...



НАДЕЖДАТА

Себе си повтаряй! Няма вчерашна и днешна чест.
Няма дълг веднъж изпълнен, ни любов употребена.
Запомни и прераздавай най-човечния си жест,
даже песента повтаряй - стига да е откровена.

Тъй сезоните превъртат охра, руж и резеда.
Тъй роса росата следва, тъй забрава не обгръща
онзи кладенец, известен на косачи и стада,
в който глътката на вкус е винаги една и съща.

Себе си повтаряй... Всичко в теб така ще издържи.
Къщата ще помии твоят отпечатък върху прага.
И сегашната усмивка пак ще ти принадлежи -
виж, нощта като индиго
между днес и утре ляга...



ОБРАТНА СИЛА

В неудобна за скръб планина,
в заблестяла от загуби зима
ти си казваш, че нямаш вина -
и намираш това непростимо.

В неудобно за смут облекло
ще се ровиш до залез прилежно
в добрината - за мъничко зло,
във враждата - за мъничко нежност.

В неудобна за гняв самота
може би ще напипаш отново
под обидата, под гордостта
свойто светло и пакостно слово.

И ще хукнеш обратно. И пак
ще усилват тунелите слепи
в неудобен за връщане влак
непонятен за никого шепот.

После: изгрев, зенит, тъмнина.
После: задух, заблуда, завеса.
Тъй убитата вече сърна
носи свойта сълза на ловеца.



ЮЛИ

След всичко, в гордостта неустояло,
на думите след сивата лавина -
какъв чудесен месец за начало
в средата на безплодната година!

Петна от изгрев в ретината суха.
Спокойно чувство във спокойно тяло.
Отнейде неотгатнат вятър духа.
Какъв чудесен месец за начало!

Умора в класовете празни дреме.
Стърчи виновно круша прегоряла.
И само ти все още имаш време -
и вече нямаш време за начало.

Такова размишление ти стига
във месец, за безсъние харесан.
И сядаш да започнеш свойта книга...
А в същност ще напишеш само песен.


--------------------------------------------------------------
из "Елегии и тържества" том 1, издателство "Жанет 45", 2011

9.11.2012 г.

Мария Донева



Миглите пресяват гледките.
Даже кожата избира
до кого да се допре.
Нещо почва. Друго спира.
И така е най-добре.



МЪГЛАТА

Мъглата днес е само моя.
Страхът ще спре и ще се кротне,
ще се докосне до покоя
като задрямало животно.

Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.



КРАЯТ

Няма да познаем края
даже ако влезе вкъщи.
Ако се засели в стаята,
ако сутрин е намръщен.

Ако пуши на терасата,
ако лесно се засяга.
Ако слага хляб на масата,
ако заедно си лягаме.

Безразлични, ще си тлеем,
и ще се разминем кротко,
както краят ни люлее
във пробитата си лодка.



ДОКАТО БЯХ ДЕТЕ

Докато бях дете, живеех
на улица с табелки ясни.
Но в сряда, или пък в неделя,
без предизвестие пораснах.

Градът бе същият, и всички
места за срещи в него знаех.
Но нещо имаше различно,
на друго кухните ухаеха,

и други мисли се тълпяха
под свечерената му шапка.
Послушните деца мълчаха,
презрели, дъждовете капеха,

и всичко беше си на мястото,
измито, за да се хареса.
А аз примигнах и пораснах,
и до сега не знам къде съм.



МОЖЕ ЛИ

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам -
колко далечни изглеждат нещата.



ВСЕ ОЩЕ Е ТУК

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол -
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти -
една остра троха
изостанало щастие…

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.

3.11.2012 г.

Петър Караангов

ДЮЛЕВА СЯНКА

Нагоре по пътя, който води към стария храм,
озарен от свещта,от фенера на гълъба, от тишината.
Отивам. После все още се връщат от там,
осъзнал същинската безсмисленост на нещата.

Живите сме неопитни - знаем оттука до тук.
А - преди, след това - всичко за нас е забрава.
И вървя, вслушан в неизбежния звук
на живота, който се отдалечава.

Долу лятото е иззидало своите градове -
карамфил до бадем, вместо тухла до тухла.
Синя дюлева сянка по моето рамо снове
и вкамененото пладне рухва.

Моят плах и изящно нетраен живот
търси билка лъжовна за своята собствена рана:
семена ще просветнат в прозрачния утрешен плод,
без да знаят, че мене вече ме няма.

Но след мен, по закона на природното тържество,
битието неизтощимо ще продължава -
ще възкръсне отново разпънатото дърво
на живота в несвършващата държава.

Работлива, природата в повтарящ се такт
ще люлее своето вечно махало.
Не би имало светлина, ако нямаше мрак.
Всеки край е всъщност ново начало.



ГЕОМЕТРИЯ

Небето - челото на Бога -
опира о земята -
Бог се моли някому!
Кому се моли Бог?
На своя бог, навярно!
- А той?
- На своя... и така нататък!
Така -
прониквайки от сфера в сфера,
от тяло в тяло
и от дух във дух -
вселената се моли!
Неутешима в своята безкрайност,
на себе си вселената се моли,
опряло чело о земята!
Земята!
Ето я
търсената от Архимед опорна точка.
Ако някой има лост,
вече може
да обърне цялата вселена.
Поне във моите очи така изглежда.
Но тогава се боя, че ще изпадне
(по-добрата дума е: ще се отрони)
черквата от хълма с явора,
звънкото звъниче от ливадата...
...
И ще се отрони оня том със стихове, в които
поетите воюват
с границите на безкрайността,
и ще изтече реката (моята река,
от моите стихове),
като млечен път в безкрая,
и ще се отрони като лист сезонът есен,
а сезонът пролет ще избухне като вишнева галактика.

И не знам какво ще стане по-нататък...
Навярно
и самият бог ще се отрони,
ще се завърти, ще се обърне
и ще падне в собствените си ръце.

Ще настане тишина и после
ще започне всичко отначало.
Цели шест светлинни
вселенолетия
ще трябва да работи богът,
за да може седмото да си почине,
след като отново е поставил всичко
едно до друго и
едно във друго!
Може би и той съзнава вече
важността на Архимедовата точка!
Затова опира чело в нея
и се моли някому.
Кому се моли Бог?
На своя бог, навярно!
- А той?
- На своя... и така нататък.

Важното е нещо да се върши,
за да се запази равновесието!

29.10.2012 г.

Водолей

От гледна точка на космическото въздействие, има една единствена съзидателна сила, насочваща всичко по пътя си, или в частност Земята, към следване на закодираната в нея програма.
Земята обаче има своя електромагнитна идентификация, която в най-голяма степен се определя от психичното състояние на населяващото я човечество. Физическите характеристики на електромагнитната и сигнатура са зависими най-вече от това, което наричаме колективно подсъзнание, което е отражение на човешките психически процеси.
Според вида на електромагнитното поле на един обект се определя и начина на въздействието на иначе обективното космическо лъчение. При съответствие между двете, космическият импулс се явява подхранващ, инспириращ. При несъответствие, или образно казано - невъзприемчивост, космическият импулс се явява разрушаващ. Той е все същата съзидателна сила, но срещайки една затворена и невъзприемчива система, е принуден да се блъсне със страшна мощ в стените и, за да може да отвори в нея възможност за промяна. Колкото по-неадаптивна и неприемаща е процесната система, толкова по-радикално въздействие и бива оказано.
И както се спомена, електромагнитното качество на планетата ни се определя предимно от зарядите на човешките психични процеси. Задълбочаващият се егоцентризъм на отделните индивиди намира своето умножено отражение в колективното подсъзнание, което определя електромагнитните качества на целия планетен организъм.
Нагнетеността на космическото въздействие се усилва и му предстои един скорошен пик. Не съществува възможност човек да бъде възприемчив и отворен специално за него, за да се избави от евентуалното му революционно въздействие. Единствената възможност е човекът да бъде отворен по принцип.
Дали всъщност това е възможност, нека всеки сам в себе си прецени.

18.10.2012 г.

Иван Милчев

Самотата разчупва пространства и време,
самотата сближава планети и хора.
Самотата е спирка, та дъх да поемеш,
да научиш какво е летеж и умора.
Самотата е с гении тясно общуване,
самотата е гара пред ново пътуване,
самотата е преглед пред нова атака.
Не да дреме по гари създаден е влакът,
ала гари са нужни; за да има простори,
за да можеш да стигаш до планети и хора.


ЗИМА

Светът превърза като с бинт
ранените от студ полета.
Пребродих своя лабиринт
с една надежда неотнета.

От всички рани досега
дори и спомен не остана.
Мълчи пред мен като дъга
пътеката неизвървяна.

На кой внезапен смел завой
като връвчица ще се скъса,
насън или в последен бой,
преди да победя врага си?

Не ме корете, че съм тих,
покорността е моя броня.

Аз гоня онзи мъдър стих -
и още има да го гоня -
все ненаписан досега,
за да се съхрани до века.

Мълчи пред мен като дъга
неизвървяната пътека.


ТРУДНО...

И всеки факт е с две лица,
и всяка вещ е с двойно име.
Очакваните чудеса
остават все неуловими.

Неспирно стържат те с пили
раздели, срещи, отчуждения
и всяка мисъл те боли
от чуждите превъплъщения.

Светът е толкова голям
и толкоз пътища са слепи,
че трябва в себе си и сам
да го поемеш в чисти шепи,
да го оголиш като плод
от пошлости и от апатии,
макар в един тъй къс живот.

8.10.2012 г.

да хванеш Духа за рогата



От не една страна в последните дни се заизсипваха странни понятия – като дух, душа, ум... И напълно прозрачно е, че всеки ги товари със собствени съдържания, но остава съмнителна все пак базата за макар субективния им пълнеж.
Добре де, ясно е, че указват някаква разграниченост от тялото, макар тук пак да става въпрос за недоизяснено понятие (тяло). Но щом говорим за разграниченост, нека всеки, използващ тези „надматериални” обозначения за абстрактни разни предполагаемости, се запита – успявал ли е някога да се отграничи тотално от тялото си, за да може с положително утвърждение да заяви – „да, аз бях неизменно в онова другото, което не е тяло.” Първо ще се почудя, защо не е още там, ако понятието за дух, душа, или каквото и да е такова нещо, реално отговаря на представите му за липса на ограничение.
Но има и един по-академичен въпрос и той е следния – ако предположим, че това разграничение се е случило и не се говори ей така, наизуст, като се посочват подобни понятия... И ако пребиваването в онова безтелесие е било осъществено – това автоматично означава, че то има своите времепространствени измерения и самото то използва свое си разграничение (от тялото например), което веднага го превръща във форма, тоест тяло.
И нека не забравяме елементарния факт, установен дори в някаква си физична формулка, че материя и енергия са просто различни степени на разреденост. Вярно, че по-безплътното е по-безплътно. Но си остава субстанция и форма на вещественост.
Не, че изясняваме проблема с използването на странните понятия – дух, душа и т.н. И аз си имам свои съдържания за тях. Но можем да сме малко по-съзнателни за онова, което сами опитваме да кажем.

6.10.2012 г.

Драгомир Шопов

СЪДБА

Не можеш да се скриеш ти. Не можеш.
Навярно вече си разбрал това.
Усещаш ли как всичко те тревожи
и как за всичко трябват сетива.

В прозореца ти есенният вятър
подхвърля мъртви летните листа.
Разбираш ли - така е на земята -
със раждането идва и смъртта.

И тежка круша клоните превива,
преди към плочите да полети.
Разбираш ли как всяка съпротива
намира вече своите черти.

Навярно всичко в теб ще се повтори,
човеко, от природата роден.
Ти също си дърво с листа и корен.
И даваш плод. И падаш уморен.



МАРТЕНСКО ВРЕМЕ

Довчера - слънце. После дъжд,
а вече гледам - сняг прехвърча.
И там върви жена с чадърче
пред погледа на влюбен мъж.

И някой бърза с колело,
прозорците пък друг залоства.
Как всичко ти се струва просто -
като рисунка на стъкло.

Но малко е все пак това.
На теб ти трябва още нещо -
навярно ненадейна среща,
навярно нови сетива...

А то -сезонът променлив
и в нас несигурност навява:
ту слънчев лъч, ту сняг остава
на фона, общо взето сив.



* * *

И все по-кратък вече става
предесенния ден.
Дървото бавно опустява,
загледано във мен.

Не мога да му върна нищо -
ни птици, ни листа.
На дни и спомени разнищен -
стоя пред есента...



ПРИСЪСТВИЕ

Червено кукуригат петлите до реката.
О, звук, забравен вече от мойте сетива!
Сега аз нямам възраст - съвсем като тревата.
Дано по-дълго мога със нея да вървя

през вятъра - към слънце, през зимата - към корен
и дълго да ме сгрява един забравен плод.
Кога разбрах - не помня - по цвят, по клон оголен,
че цял живот съм търсил аз думата живот.

Намерих ли я вече? Дървото прецъфтява,
пръстта полека стинe и може в близък ден
да чуя как ме моли, как просто настоява
да и платя за всичко. Да и платя със мен...



ЗАВРЪЩАНЕ

Градината с изтъпкани лехи
и старата черница до асмата...
И гълъбите пак кълват трохи,
а мислиш си - кълват от тишината...

Внимателно към портата мини.
Не си се връщал сякаш че от вчера.
И все си казвал: "Колко много дни!
Какво ли, щом се върна, ще намеря?"

Промяна няма. Само по-висок
е станал бурена до стъпалата.
И там един окъсан некролог
небето изравнява със земята.

18.09.2012 г.

на М енето

Не разбираш ли, че всяко дребно неслучване в нашето съществуване, което по малко ни съкрушава, е само отражение на едното фундаментално неслучване на Живота...
Не разбираш ли, че всяко дребно случване в нашето съществуване, което по малко ни въздига, е само сянка на потенциалното фундаментално случване на Живота...
Ако разбереш, идва първото голямото съкрушение.
И ако му позволиш да разчисти в теб, идва голямото въздигане.
Но не се въздигаш ти, а Животът в теб, който сега се задушава от отражения и сенки...

11.09.2012 г.

Милена Бранимирова Белчева


ВЪВ ГЪРЛОТО НА ВРЕМЕТО

Подобно вино и животецът ни земен
във гърлото на времето изтича.
От тук какво със себе си ще вземем-
прощалния рефрен на песен птича,
от пролетни треви-уханен спомен,
на устните вкуса във вечер лятна,
последен лист от есента отронен,
от зимна утрин-мъдрост необятна?

Пристъпваме по хладните клавиши
на избори отминали и нови.
Очакваме да стане чудо свише,
но спират ни невидими окови.
И пътят, в свойта истинност безкраен,
жадува да пробуди смелостта ни.
Но все ни плаши изхода незнаен
и щипят незавяхналите рани.

Люлеем се в хамака на въпроси
и силни сме в това да бъдем слаби,
ненужни непредвидимости носим.
На разума корсета да разхлабим,
и на страха въжето да прережем
от тъжна нерешителност не смеем.
Не виждаме посоката, понеже,
с годините от себе си чуждеем...

Ветрилото от правила погрешни
мечти и убеждения отвява.
И избуяват ценностите днешни
от хвърлената в миналото плява.
Любовите големи ни предават,
а с враговете ставаме си близки.
Животът и без нас си продължава,
но тук да сме и утре ни се иска...



СВЕТЛОТАЙНСТВА

Възторжено душата литва
в мига на своето прозрение.
Всемирът иска не молитва,
а осъзнато преклонение...



АКО ИЗТИЧА ЛЮБОВТА КАТО НАСЪН

Ако изтича любовта насън,
не е любов, а мъртво безсъзнание,
илюзия, която заслепява.
И като цвете виждаш всеки трън,
палат изглежда срутеното здание,
напъпил клас – изсъхнала плява.

Тя преобръща всичко в тъмен кръг,
завърта и изменя същината
във образи съвсем неадекватни
и дълго носиш нейния недъг,
докато те огрее светлината
и с истина очите ти изплакне.



ПОСВЕТЕНО

Живеем за мига и без гаранция,
подобно цветни есенни листа
летим и търсим нужната дистанция,
да можем да усетим близостта...
По опнатите строги петолиния
пристъпваме с превързани очи.
Въздишаме по хоризонта синия,
а той така загадъчно мълчи.
С посоки непредвидени са странствата,
в които пируетно днес кръжим.
И някъде отвъд време-пространствата
намираме импулс да продължим...



СЛЕД МИГА

Какво се случва, щом всичко свърши
и времето не съществува?
И не ти диктува Никой мисли непонятни...
И Нищичко не те вълнува...                       

Стоя си някъде в пространството,
което всъщност не е Никъде.
Сама във себе си. И питам се,
защото ми е много безидейно
какво ще правя след мига на Нищоправене?

7.09.2012 г.

Сенека

omnia mea mecum porto

"Всичко свое нося със себе си"

Камелия Кондова

19 ФЕВРУАРИ

Ни думичка ...
за свобода
във речника на роби.
Преди да дойде съвестта -
й махнахме за сбогом.

И за държава нито вест,
но ще останат кости.
Да светят като гола чест
в очите на Апостол.

Не се говори за въже
в родина на обесен.
Ако не се родят мъже -
от смърт да правят песен.



ЖИВОТЪТ - НАЧИН НА УПОТРЕБА

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
Така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей,любов, не се хаби напразно!
Не става Аполон от крокодил,
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
Ти докога така ще ме живееш?
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли,че човек се ражда гол -
със кожата си всичко да усети.

И после падна под една дъга
от виненки навместо пеперуди.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!



САМОПРИЗНАНИЯ ОТ ОНЯ СВЯТ

Откакто във очите ви съм трън -
започнах да си мисля за вината.
Признавам си: виновна съм ,че вън
и тази нощ съблича се луната.

Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още за това -
че край оградите расте коприва.

Виновна съм, че като падне дъжд -
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.

Виновна съм за лудите коне -
препусналите из живота мисли.
И за това - че ще родя дете.
И затова - че дяволски го искам!

Виновна съм за есенния звук -
когато през годините ви мине.
виновна съм - като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.

Виновна съм за всеки свой куплет.
(Освен това - за всеки земен корен...)
Спокойно спете! - всичко е наред -
сега... когато имате Виновен.



ДРУГОТО УТРО

Нека е мъдро утрото. С вкус на кафе и на яд,
с който просъсквам през зъби: Остави ме на мира!
Аз съм завършен, самодостатъчен ад.
Няма нужда и твоите дяволи да пикират.
Не ми се обича! Не ми се спасяват души.
И не ми се загробват /и това е въпрос на чувства/.
Не искам да имам очи, устни, нито уши.
Още по-малко - сърце. Искам да ми е пусто.
Искам конкретни понятия:дървото да е дърво.
Свестните да са свестни, а пък лудите - луди.
Не ми се ляга в метафора, а в най-простосмъртно...легло.
За да заспя завинаги. Или най-сетне да се събудя.



АНТИМОЛИТВА

Може би ще се смиря накрая.
Може би ще спра да богохулствам.
Някой ден, когато си признаеш
всичките религиозни блудства.
Беше със брада едва набола.
/Вече бях решила да те чакам./
Помниш ли, когато ти се молех
да не даваш слово на глупака?
Да не даваш красота на тези
- празните и грозните отвътре.
Само че се тътри със протеза
най-добрият под небето смъртен.
После над телата осолени
майките се тръшнаха да плачат.
Помниш ли, когато те заклевах
да не даваш брадва на палача?

Пука ми за висшата ти воля!
С Дявола какво ви е различно?!
Ала...Окуджава ти се моли.

Явно по-добрият коленичи...











РОЖДЕСТВО

Сняг заваля в Онази нощ, но късно.
Светът не можеше да стане бял.
Човечеството вече беше мръсно.
То вече бе направено от кал.

Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата - да черпи по едно.
По три изпиха. Гледаха го лошо:
баща на син с небесно потекло?!

И той се срина. Злото се прокрадна
във иначе добрата му душа.
И се прибра вместо с букет - със брадва.
Замахна,но се свлече във калта.

Мария с гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал:
дано синът ми ходи по водата!

Дано и той не гази в тази кал!


----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
"Колко е живот да му се сърдя" - Издателство "Захарий Стоянов", София, 2010

6.09.2012 г.

Мая Дългъчева

ПРОЩЪПУЛНИК

Идолите рухват отведнъж -
сгромолясват се от небесата
като кофа непотребен дъжд,
в който Господ си е мил краката.
Рият с пръсти слънчевата прах,
беззащитни като пеленаче.
Аз един от тях за миг видях -
идолът се учеше да плаче.
Беше сгърчен, сам, обикновен,
търсеше човешките си думи,
осъзнал, че идва онзи ден,
в който ставаш все по-малко умен.
Онзи ден с болезнени врабци,
сгушени в болезнени дървета,
сякаш просячета сред дворци,
със душици, втренчени в небето.
Идолът, загубил своя сан,
тихо схваща, че е простосмъртен.
И в пиедестала прикован
своите пети железни кърти.
И се люшва, и прохожда с вик,
с кървави следи реди пътека -
послесловът на един велик,
аленият пролог на човека.


ТИХО!

Много е шумно! Грохот от думи ме блъска,
тътне в ушите ми, стърже, джомоли, писука...
Боже, навярно щастлив е щурецът зимъска,
с празен стомах, но най-сетне с тъпанче спукано.
Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.
Искам да сърбам роса, треволяци да хрупам
и да заровя очи в някой облак зареян...
Сняг от глухарчета искам да ме затрупа,
да се превърна в глухарче, да оглушея!
Напръстник дъжд отлежал наум ще поръчам.
Ще се натряскам, без келнер към мен да се тътри.
И ще ликувам! Едничкото, дето ме мъчи:
как ще запуша ушите си? Ала отвътре.



ПЕЙЗАЖ



Багра тъжно,
шарка нежно,
слънчеви петна тук-там...
Мъчно, дълго,
неизбежно
всеки се рисува сам.
И узнава -
залез става
от сълза във капка кръв,
в сенките
се утаява
спомен, свян, смълчана стръв...
От изгрялата иглика
блика цвят на бъдещ пек,
от ридание и кикот -
силуетът на човек.
Нажежен
или пастелен,
всеки сам си е пейзаж.
Бог
шедьоврите
отделя
в своя райски Ермитаж.

-------------------------------------------------------
из "Друга приказка", ИК "Жанет 45", 2005

5.09.2012 г.

Епиктет

"Не нещата тревожат хората, а преценките за нещата."

Мислех, че това аз съм го казал, ама е логично да съм бил изпреварен от мнозина. :) В случая историческите сведения се разпростират до него.
Епиктет в Уикипедия


3.09.2012 г.

Павел Матев

* * *

...И всяка сила има антисила,
която все очаква своя час.
И безтегловност тежестта е скрила.
И немите спотайват своя глас.
Дърветата са пълни със жарава.
И бурите начеват от покой.
Убитите започват всеки бой.
А огънят умее да кръщава.
Не в първата целувка, а във сетната
щастливо тържествува любовта.
Нe думите са същността на клетвата.
Омразата закриля обичта.
Във пясъчното зърно бди скалата.
Една посока значи и безкрай.
Така дългът отвежда до отплата
и адът ражда мисълта за рай.



* * *

Притъмня. Заваля. И натрупа.
Девствен сняг. Тишина. Белота.
Белотата е антискука.
Тишината - антисуета.

Девствен сняг. Без следи и без знаци.
Прекратени пътеки. Покой.
И света е закрит под калпаци:
хора, къщи, върби, водопой...

Няма възраст. А само време.
Неподвижно, заспало в снега.
И на времето посветени,
не познаваме вече тъга.

И навлизаме в гладките форми.
Мълчаливо и без протест.
Белотата е тиха норма
на нескучна любов и чест.

С еднозначно богатство, без грижа
ще наситим души и слова.....
И защото без грижи се движим,
не очакваме и тържества.



ЗАКЛИНАНИЕ

И тъй: започвай отначало!
Освободеният ти дух
да включи във единно цяло
и ум, и зрeние, и слух.

То няма плът, то няма име,
и в него ще се пресекат
материи несъвместими
по стар и ненаучен път.

Ще ги спои печал виновна,
неподозиран още цвят
и преживелица любовна
от нереалния ти свят.

И мислите ти - мъченици
неутeшимо ще горят.
Неослепели още птици
ще се въртят и ще пищят.

И тъй: започвай отначало!
Защото вече си узнал,
че в лавата се получава
най-благородния кристал.

1.09.2012 г.

посоки

Да направиш избор, означава да се откажеш от всички алтернативи, по-голямата част от които дори не познаваш.
Всеки избор определя и фиксира носителя си още преди завъртането на колелото на причините и следствията. Така се създава човекът - той е сбора от своите ограничения.
И всяка "нова" посока е само продължение на старата.
Ако искаш Нова посока, трябва първо да се откажеш от всички стари и да се върнеш в началото.

18.08.2012 г.

творчество

Самата творческа способност е възможността на човек да греши, да се отклонява от естеството на нещата. Но тъй като от гледна точка на универсалността, в нея няма как да настъпи обща дисхармоничност, погрешно насочената воля създава едно изолирано различно естество на нещата, в своя непосредствен обхват.
Основният принцип на човешката личност - отделността, е показател за това, че и светът който тя обитава, е по някакъв начин разграничен от Цялото.
Пътят обратно минава през отказването от тази творческа способност.

17.08.2012 г.

докосване

И пак за възприятието... Друго, но същото.
Казваш, че ти харесва да се докосваш до нещата и всеки допир те обогатява. Създаването на представи у нас и отражения на обграждащите ни обекти дали е истинско докосване... Защото отказът от тези лични психически процеси ни въвежда в една индивидулна празнота, която премахва всички паравани в съзнанието и изведнъж се оказва, че си същностно единен с всяко налично и потенциално атомче във вселената. Това някак повече ми прилича на допир. Истински.
Когато държиш да затваряш възприятията в себе си, няма как те да бъдат инициирани от външни спрямо нас обекти. Така винаги оставаме отделни от нещата. Това не е допир. А когато липсва нашия психичен център, когато ни няма, тогава пребиваваме в съвместната надпсихична тъкан на цялото.
Нашето желание за допири и обогатявания утвърждава отделността ни, логично е. Отказът от всеки стремеж и желание просто премахва очертанията, за да приемеш всичко в себе си.
Това естествено не би могло да стане насила. Става само от вътрешна необходимост, която, дали да е налична, е трудновъзприемана от егоцентричната ни природа. Възможна е само когато сме събрали достатъчно опитности и осъзнали, че те само ни определят и ограничават, или с други думи, че "всичко е суета и гонене на вятъра".

14.08.2012 г.

възприемане

Да речем, че азът е нашата точка на възприемане. Да речем, че съществува такова нещо като възприемане. То е процес, който протича в настоящето и представлява отражение върху точката на някакъв страничен за нея обект. За да може обаче то наистина да се осъществи, е необходимо да не бъде изкуствено ограничавано от външни за самия процес манипулатори, като очакването, страха, надеждата, вярата, предпочитанието, намерението, съмнението, преценката, нагласата, предубедеността, опита, знанието и др. Но всички тези са именно онова, което съставя нашия аз. По същество той представлява един напън на миналото да се проектира в бъдещето. И в тази му природа не битува настояще.
Възприемане е възможно само отвъд този аз. Без себе.
Аз не възприемам. Признавам и приемам това, за да възприема искрица отвъдазовост. Само тя ми е шанса за реалност.

-----------
На Джинджър

13.08.2012 г.

оковите на доволството

Доволството и недоволството са изключително повърхностни човешки състояния.
Проблемът е, че в доволството човечето предпочита да пребивава в тази си плиткост.
И хубавото е, че в недоволството човечето няма против да погледне зад нея.

ПП: Пиша това в глупостояние на доволство. :)
Но имам шнорхелче - че не знам от какво ми е. :р

5.08.2012 г.

там и тогава

Миналото вече не присъства;
Бъдещето още не настъпва.
Двете сетивата ни обхващат -
пречат да се ражда Настояще.


из "Пустинен плод"

30.07.2012 г.

Йордан Кръчмаров

ПЪТ

Древната каручка се търкаля,
мачка свежата трева.
Без юзда е кроткото магаре.
Старецът - с наведена глава.

Старецът посока не избира.
Цял живот е учил мъдростта:
гдето и да тръгнеш - стигаш

портите на вечността.



ЛУДОСТ

Млади жабчета опитват
блатото си да прескочат.
Квакнат, скочат - педя литнат,
в родната стихия цопнат.

Тъй и ние, хорицата бедни,
искаме да прелетим
над житейските си бездни...

вместо да ги осветим.



ПРОВИНЦИАЛНО КАФЕНЕ

Сврян във бронята
на ленената риза.
Свел очи в мътилката
на битието -

под утайките на хиляди илюзии
съзирам рой звездици да ми светят.
Плащам си...

И тръгвам за небето.

14.07.2012 г.

Виолета Христова 3

Боже Господи, колко ме няма
в този свят, в този град, в тази стая...
И така безнадеждно голяма е
тишината от тук до Безкрая.
Колко време вървях срещу времето,
колко дълго се дебнах и плаках...
Как не срещнах поне веднъж себе си,
как поне веднъж не дочаках!
Не зная кой режисира
този наш незавършен спектакъл.
Нещата край мен са маскирани,
а в салона - заети местата.



По-добре разбира тъмнината слепият.
Тя е неговото тяло, тясно и единствено.
Очите ми - дълбоки като преспи -
затрупват до очите всяка истина.
От вени и въжета нямам време
да се погледна и да се подишам.
Не мога да разплача част от себе си -
и то онази, дето е излишна.
В очите си ще седна като охлюв
и тъмното със поглед ще залостя...
Да изтънеят, да се свършат мостовете.
После идва първото докосване.



...И кулите, които обитаваме,
и дрехите, които обитаваме,
и мислите, които обитаваме,
не са преграда за студа и зимата...
Преди да се усмихнем, се разпадаме,
преди да се родим - умираме...
И дишат незавършено комините,
издишват суетата на живота ни -
лютива и безплътна като минало.
Това, което идва, е наоколо.



...Забодени с карфица върху Слънцето,
попълваме хербария на времето...
Издишваме и вдишваме... Последното
не е обае смисъл, а последица.
Не виждаш ли, такива осезаеми,
такива плътни, звучни, неизбежни...
Живеем ли? По-скоро се стоварваме
върху живота с цялата си нежност.



...Понякога ми трябва Другото.
И само мъничко на пръсти се повдигам,
опитвам се да стигна Времето,
да щракна копчето,
да спра Вселената.



Господ е едно разстояние.

-----------------------------------------------------------
из "Пеш до земетръса", ИК "Христо Ботев", София, 1995
-----------------------------------------------------------

Виолета Христова 2

Виолета Христова 1


13.07.2012 г.

Кирил Кадийски

ПРЕЗ ДЪЛГИЯ пазар - и сякаш през живота си - премина.
Един купува, друг продава. На житейската везна
стоим и ние... И всеки чака своята цена.
Да скрие истината - за това е ярката витрина...

Ти често идваш тук. Нима избягал си от самотата?
Крещи надут петел. Защо? Отдавна ножът го е чул.
Опитват, връщат - всичко е в цената.
И жлъчно се усмихва изронен сух мамул.

Пак вяли, мрачни дни пълзят. Човек тогава
при сделките по-лесно се предава:
гладът с желязна вилица застанал е отзад.

А сред небесната обрана вече нива,
макар за кратко, слънцето избива -
къртичина от друг, по-светъл свят.




ГОНГ


По улиците - хора, дървета - из горите,
вървим... и бавно падат листата и косите.

В нозете - прах. И слънце - над нас. На всяка крачка
с ходилото си слонско нехайно то ни мачка.

Трева, която стъпкват, но вдига се корава -
човекът, легнал късно, в зорите още става.

На сутринта животът е като нов. За всички.
Човекът хляб си има, и кучето - корички.

Но мъките не стихват. Оглежда пак ревера
ревнивата съпруга. И вижда лъч от вчера.

Пак някой старец пада - от болните амбиции
поне за миг да сложи прът в слънчевите спици.

Веднъж не сме доволни. Успели - търсим слава,
ако ли не - все нещо, което оправдава...

Човекът - след надежда, и мравката - след зърно:
напредваме, топим се под слънцето бакърно.

О, тоя гонг сияен... Но вечер някой вяло
го удря пак - и всичко започва отначало.

5.07.2012 г.

ист-ина

Понеже истина е това, което не прехожда, което е неизменно, то значи тя обхваща единствено целостта на онова, което съдържа всичко в себе си. Когато вече става въпрос за множествена съвкупност, е необходимо да се вземе предвид факта, че всяка една отделност е отражение на цялото, но само частично отражение, определено от конкретни идентификационни характеристики. Всичко това е нормално и естествено, но проблемът започва от там, че всяка от споменатите отделности приема своята невзрачна частичка от реалността за установена истина, посредством което е създадена и напълно определящата ни понастоящем илюзия. На нейна база са потъмнели и отразяващите повърхности на отделностите, които по същество представляват възприятието им. Поради тази причина вече няма реално отражение и истината не съществува.

------------------------------------------
Нямало било еднозначна дефиниция и фиксирано етимологично значение. А е толкова просто - думата, от старобългарски...
Исть-ина - означава съвсем конкретно и точно: "Това, което е"!
(само по себе си)

28.06.2012 г.

persona

Макар латинският корен на думата "prison" да е изгубен (води се, че произлиза от френското "prisoun"), остава общия етимологичен произход с "person" (лат. - persona), като и двете означават "ограничение".
Какво е личността, освен затвор, със специфичен интериор.

22.06.2012 г.

Лао Дзъ

Когато Конфуций посетил Лао Цзи (Дзъ), за да чуе мнението му по повод хуманността и справедливостта, които опитвал да прокара със собственото си учение, получил следния отговор:
"Твоите хуманност и справедливост са напълно излишни. Небето и земята естествено пазят постоянството си, слънцето и луната естествено светят... Ти си длъжен да се съобразяваш с Пътя и добродетелта. Но не е нужно да разпространяваш учение за хуманността и справедливостта. Така ти приличаш на човек, който следейки престъпник бие барабан. Ти само смущаваш хората.
Гълъбът не е бял, защото всеки ден се къпе, а гарванът не е черен, защото се боядисва."


====================================
Различни преводи в нета на "Дао Дъ Дзин" ("Тао те Кинг"):
-1-
-2-
-3-
-4-
====================================

Истинското име на Стария Учител (Лао Цзи) според най-древните историци било Ли Ер. Служил като главен архивар в източната провинция Чжоу (тогава тя е граничела с хуно-български провинции и в самата нея са живеели прапрабългари). По някое време Лао Цзи изчезва, а по-късно се разнася мълвата, че началникът на граничния пост, който бил чувал за него, го помолил да изложи учението си писмено. Така била написаната книгата "Шансянпан" (Съчинение от две части), в която са споделени възгледите на Стария за Дао и Де (дъ). Самото произведение "Дао дъ дзин" било съставено няколко века по-късно от Хуан Юан, на базата на "Шансянпан".
Първоначално йероглифът "Дао" е означавал "Слово", но благодарение на произведението придобива смисъл на Път, Осъществяване.
"Де" означава Свойство, Съдържание, Добродетел.

18.06.2012 г.

съдба

Съдбата не е друго, а само една обикновена липса на възприемчивост.
Ще се повтаря, докато прочуем. А като чуем грешно, ще ни се подръпва ухото за подсказка.
Колко облагодетелстващо...
Съдбата не е друго, а само една обикновена липса на възприемчивост.

30.05.2012 г.

воля за свобода

Волята е стремеж за осъществяване. Стремежът за осъществяване на нещо е конкретен избор. Направеният избор е убийство на алтернативните възможности. Липсата на възможности обезсмисля волята.

Свободата, като самостоятелна категория, в същността си би могла да бъде само и единствено - свобода от воля.

27.05.2012 г.

вярвай в себе си

"Вярвай в себе си" -
кой ли не се е изявявал като благороден насърчител с подобни изрази...
Ще да заслужават внимание, щом са били отправяни и от всепризнати религиозни и философски авторитети, но дали всъщност сме успявали да уловим посланието?!
Сигурно изглежда прекалено явно...
Обаче плиткостта на човешката самонадеяност, независимо от съпътстващите я подробности, някак хич не ми идва на фокус.
Това е призив, отправян към търсачите на по-универсална от личната действителност и в този контекст става ясно и самото значение на думите.
Да вярваш в себе си означава чисто и просто да осъзнаеш, че тази по-висша жизнена действителност няма къде другаде да бъде разположена, освен в собствената същност.
Тоест - да спреш да се разпиляваш в сляпото следване на външни авторитети, да спреш да търсиш думи и формули и да облепяш с тях фасадата си.
Означава себепознание. Едно определено лично потъване отвъд определенията на собствената личност, тъй като и те са придобити. А познатата ни вяра е едно такова определение. Да Вярваш в себе си означава да не си вярваш.
Тишина и съзерцание на тишината.
Тъй като всеки шум, под формата на мисъл или чувство, отклонява от присъствеността на онова, най-дълбокото в себето (всъщност - отвъд). А нали ще вярваш в себе си...

8.05.2012 г.

Ма-дзу

Пътят не изисква да бъде култивиран, а просто да не бъде опетняван. Как се опетнява? Когато блуждаещият ум твори имитации и хитрости – това е опетняване. Чистото приемане осъзнава Пътя. Това е ум без имитации, хитрости, преценки и привързаности...
Да преследваш „доброто”, да съзерцаваш или медитираш – всичко това е в сферата на хитростите и ако продължиш да търсиш външните им проявления, все повече ще се отдалечаваш. Просто прекрати менталната обективизация на нещата. Едничка мисъл на блуждаещия ум е основата за раждане и смърт в света...
Ако разбереш обектите, каквито са, тогава няма нужда от схващания. Когато няма схващания, това е приемане на самата същност – безначалността на нещата. Тя е неизменна и винаги присъстваща – няма нужда да изучаваш пътя, или да упражняваш медитация, за да я достигнеш...
Всички феномени са ментални. Всички означения са означения на ума...
А природата на Буда нито възниква, нито изчезва... Не се изразходва и не се натрупва...
Осъзнаването е функция на естествеността. Когато човек не се фиксира, той е свободен...

...О, монаси, нека всеки познае себе си. Не помнете онова, което ви казвам. Колкото и да говоря, осъзнаването не нараства. Колкото и да не говоря, осъзнаването не намалява. Вие може да разчленявате тялото си, може да излъчвате свръхестествена светлина, да вършите чудеса и все още това, което сте постигнали, в крайна сметка ще е точно колкото прахта ви.

7.05.2012 г.

медитация

Самата дума има латински произход и буквално си означава „съсредоточаване”.
Що се отнася до осъществяването обаче, съсредоточаването не се отнася до отношението между ума и сетивата ни спрямо някой външен обект, а до намирането на именно срединната точка, вътре, в собствената същност.
Това е медитация и няма връзка с разнообразните практики, упражнения, асани, дихателни методики и всякакви други външни инструменти, служещи на личността ни да започне да се идентифицира с нещо, което е решила да харесва повече от дребните ежедневности. Привързаността и вярата, че нещо придобива по този начин, я отдалечава още повече от същността. Да не говорим за това, че съзнанието и използва всеки един подобен инструмент с оглед постигане на предположените си цели – тоест за утвърждаване на егоизма.
А какво е изпълнението на медитативна техника, дори и опитващо да постигне единствено чистота и покой, чрез тотално заглъхване на перцепционните и психичните процеси, ако след самото упражнение се връщаме в обичайното си състояние на зависимост от света и преследване на личните удовлетворения (каквото между другото е и самата техника)? На мен ми прилича на лицемерие.
Медитацията е просто вътрешна тишина, изчистване от себе. Това би могло да е нашето отношение от нея, а евентуалните резултати могат да бъдат грандиозни, понеже зад себето остава абсолютност, но проблемът е, че ако по някакъв начин ги желаем или очакваме, не се изчистваме от себе, а само му променяме маската. Достатъчно внушителен е и егрегорът ни за абсолютност, но той ни прави само още по-заробени в личността, макар и личност с качества. Е, те се плащат.

3.05.2012 г.

Упование в ума

Дзиендзъ Сън-цан
Трети патриарх на Дзен

УПОВАНИЕ В УМА

Великият път не е труден,
а само изключва предпочитания и избор.
Когато липсват и привързаност, и неприязън,
всичко става ясно и видимо.

Но направиш ли и най-дребно разграничение -
между земята и небето ще зейне непреодолима бездна.
Искаш ли да виждаш самата истина -
освободи се от всяка нагласа - за и против.
Да противопоставяш приятно на противно
е болестта на ума ти.
А когато не е осъзната най-съкровената природа на нещата
и най-леките мисли не биха били от полза.

Пътят е съвършен като необята,
в който няма излишък и липса.
И наистина, в избора ни да приемем или отхвърлим,
се крие причината за слепотата ни.
Не живей сред мрежите на външните неща,
но не и в чувството за празнота.

Бъди осветен от единността на всичко
и всички погрешни представи сами ще изчезнат.
Когато опитваш да възпреш активността си, за да достигнеш покой,
самият опит те изпълва с напрежение.
Докато пребиваваш в полюса
никога не ще познаеш Единността.

Ако не осъществяваш единия Път,
не би могъл да осъществиш нито активност, нито покой;
нито да се утвърдиш, нито да се освободиш.
Да отречеш съществуването, означава то да те отрече;
да следваш празнотата, означава винаги да си зад нея.
Колкото повече говориш и мислиш за истината,
толкова повече се отдалечаваш от нея.
Ако останеш без думи и мисли
няма да има нищо, което да не можеш да познаеш.
Да се върнеш към корена, е да откриеш смисъла,
но да следваш облика, е да изгубиш източника.
Вътрешното просветление
повежда отвъд формата и нейната липса.
Измененията, които видимо се проявяват в празния свят,
ние наричаме реалност, само поради невежеството ни.
Не издирвай истината,
просто отстрани възгледите си.

Не оставай в диалектиката,
внимателно избягвай крайностите и.
Когато има и най-малка следа от разграничение, от правилно и грешно,
умът се разпилява, обърква и губи.
Макар, че всяко две изхожда от Едното,
не се привързвай даже и към него.
Когато умът пребивава необезпокояван в Пътя,
нищо на света не би могло да го засегне,
а когато едно нещо повече не би могло да засяга,
то престава да съществува по стария си начин.

Когато не възникват разграничителни мисли,
престава да съществува и старият ум.
Когато обектът не съществува, не съществува и субектът,
както и ако изчезне субектът, липсва обект.
Обектите са такива поради субекта.
Умът е такъв поради обектите.
Разбирането на тяхната относителност
е осъзнаване на Единността на Празнотата.
В Празнотата двете не се различават
и съдържат в себе си всичко.
Ако не отделяш грубото от финото,
не би бил изкушен и да отсъждаш.

Да осъществяваш Пътя
не е нито трудно, нито лесно,
но онези, които не виждат добре,
са плахи и колебливи - колкото повече бързат, толкова по бавно напредват,
а обвързаностите им не могат да бъдат ограничени.
Дори обвързаността с идеята за просветление, е отклонение от него.
Остави нещата да бъдат такива, каквито са
и нищо няма нито да настъпи, нито да приключи.

-----------------------------------------------------------
Нататък текстът може би е дописван от друг, има още толкова до края на трактата, но е с различен стил. Нямам време и желание да допревеждам, ето къде е всичко:
Hsin-hsin Ming

30.04.2012 г.

Чавдар Тепешанов

АВТОПОРТРЕТ

Най-страшното от всичко е това,
че себе си все още не познавам.
Греша все още. Още си прощавам.
И моята размътена глава
ту облачно небе си предвещава,
ту бистра и безбрежна синева.

Но никога не случва! Непознат
и странен сам за себе си ще бъда –
навярно докато съм жив. Заблуда
ще бъде моят път – напред, назад...
И само съвестта като присъда
ще тегне в моя свят половинчат.

Но струва ми се – все ще дойде ден,
когато изведнъж ще разпозная
в живота си и пъкъла, и рая,
и вече твърд и целеустремен,
и с чувство, че наново съм роден,
ще тръгна сам към себе си. До края!



КРЕМЪК И МОЛИТВА

И ето – идва този светъл миг:
със устрема на копие политва
по пътя ми един сподавен вик
и с него почва моята молитва –

да вехне и да съхне всяка скръб,
осеяла земята ни с разпятия!
Да стигне всеки плевел своя сърп!
И всяка плесен – своето проклятие!

И нека бъде истина во век!
Лъжата да остане само спомен!
А аз, понеже също съм човек,
понесъл своя дял, горчив и скромен

по нашия безкрайно труден път,
се моля с тия грапави куплети –
да бъда като кремъка ни твърд!
А другото ще дойде от... сърцето.



СЪРЦЕТО НА КАМЪКА

Половината от живота ни отива –
да тласкаме нагоре своя камък,
към билото, което все прикрива
на щастието трепкащия пламък.

Когато стигнем билото, разбираме,
че няма пламък. Няма пепел даже...
Оттук нататък ние само спираме
надолу своя камък – да не смаже

поне духа на крехкото ни тяло.
Едва накрая на ръба на ямата,
откриваме, че пламъкът изцяло
е бил отвътре – в лоното на камъка.



СПАСЕН ОТ ИЗГРЕВА

И сякаш всичко тръгва отначало,
керванът на нощта когато спре.
Разбунено, катранено море
започва да бучи освирепяло
дълбоко във кръвта. И премаляло,
сърцето се стреми да побере

вълните на въпросите. Когато
ни вика съвестта на нощен съд,
и дух, и плът – в едно се съюзят,
усещаме най-истински нещата:
пред нас горят несвършени – делата,
зад нас дими изминатия път...

Отколе лъкатушим като слепи
и търсим все за истините брод.
Какво ли няма в нашия живот? –
И слънце, и виелици свирепи,
и полети, и пропасти нелепи,
и корени, останали без плод!

И бягства от невкусвани съблазни,
и крадени духовни пиршества,
и празници, и мними тържества,
и страсти, като болести заразни,
и сладка пот, и напъни напразни,
и глад за смърт, и нови рождества...

Да, сякаш всичко тръгва отначало
в безсънните, среднощни полоси.
Когато няма кой да угаси
пожара на сърцето премаляло...
Но изгревът приижда като хала
и пак, за кой ли път, ще ни спаси!

От нас самите. И от участта ни
да търсим и в безсъниците път,
когато дух и плът се съюзят.
Със изгрева изчезват и кервани,
и ужаси, и вечно живи рани...
Остават само пътят и дългът.



ВЪРВЕЙКИ ПО ПЪТЯ

Вървейки по пътя, си свиркам – сам себе си да утеша.
Фучат покрай мене мотори, а аз се кандилкам пеша.

Напразно едни ме окайват, а други изпитват злорадство.
Това, че съм жив – мен ми стига. Не искам аз друго богатство!

Разбоят на дните усърдно в лицето ми бръчки тъче.
Но мъж като мен – и старее, и пак си остава момче.

И все си вървя. Аз не зная какво е да виеш от скука.
Вървя си по пътя и просто на себе си казвам: „Наслука!”

Понякога само се спирам за малко – притварям очи
и слушам как стене земята и господ как гузно мълчи.

Когато се случи да падна, така – ненадейно, от удар,
аз ставам и тръгвам отново, но вече по-твърд и по-мъдър.

Изчезна ли утре в безкрая, не казвайте, че съм умрял!
Кажете: „Вървял си по пътя, с уста си подсвирквал и... спрял!”

22.04.2012 г.

знаци

Като по график, всеки светофар пожълтяваше с приближаването към него и току под носа ни облещваше червено око.
"Това е знак" - усъмни се колегата.

Знак? Първите значения в тълковния речник са: белег, признак. Разбира се!
Много мистично обичаме да го приемаме и глуповато да търсим какво ни се подсказва.
Знакът обаче не е предвестник, а явно проявление на едни електромагнитни условия. Да, щом са налични подобни, то плодът им узрява.
Едва ли ни е нужно предупреждение за настъпването на някоя пролет. А и първите кокичета не са нещо различно от нея.
Човек обича да е подготвен. Но е способен единствено да бъде предубеден.
Стремежът към себеутвърждаване го ръчка да разбере какво му говорят светофарите. И именно стремежът му пречи, тъй като той търси да сграбчи конкретиката и бяга от принципа. А пускайки личната значимост става пределно ясно, че именно това форсиране среща отпор в естествеността.
Чистият път и спокойната, родила себе си посока, вероятно биха срещали зелени светофари?
Не!
Те въобще не биха имали нужда от регулация на движението.
Регулацията е за обърканите. Там са и знаците.
Хубаво ли би било да ги разчитаме?
Или по-добре е да четем реалността, която е в бекграунда, зад фокусната ни точка, блуждаеща по формите... За да виждаш там трябва да изгубиш фокус. Да спреш да разчиташ.
И тогава реалността ще те чете.

17.04.2012 г.

будя Буда за да бъда

Бъда и Будя са две думи, които имат не само общ етимологичен произход и сходен с името на Буда, но и в чистия си и самостоен смисъл много добре обясняват значението му.


"Всички форми на привързаност към съществуването са мъчителни.
...
А ето, благородната Истина за възникването на мъчителността:
поражда я жаждата...,
жаждата за наслади,
жаждата за живот,
жаждата за прекратяване на живота.
...
Всичко, което възниква, е съставно и обречено на разпад."

13.04.2012 г.

Стани, вземи постелката си, и ходи!

Единственият възможен път към свободата е самотата. Хората се плашат от нея, тъй като тя ги изправя пред самите тях. Но самотата е единственото истинско човешко усещане, понеже произлиза от неговата индивидуална отделеност, като същевременно е стремеж към завършеност. Пълнота обаче съществува само в абсолютен план, поради което пътят към нея се върви само чрез преодоляване на относителното себесъзнание. Тоест – чрез тишина. И тъй като човешката индивидуалност е точно обратното на абсолютната Пълнота, всички изяви на личността са препятствия към нейната същинска реализация. Така всичко в този свят, което не е тотална тишина, убива Пълнотата. Приеми присъдата си, престъпнико на всемирната Цялост! Осъзнай посоките си, за да видиш колко си се объркал! И пусни всичко! Пусни най-вече себе си! За да проникне през отслабването на хватката на самоутвърждението ти Светлината, която ти дава виждащи очи и ходещи нозе. Ако си признал инвалидността си... само тогава - Стани, вземи постелката си, и ходи!

9.04.2012 г.

друид

Интересен сблъсък на становища, относно името „друид”...
Познавачите на гелския и сродните езици се разделят на няколко лагера, като едните например твърдят, че „друи” означава дърво, а втори, че означава „този, който вижда надалеч”.
Всъщност, наименованието на самото дърво е последвало именно това значение. Дървото вижда надалеч. Няма разлика в етимологичния произход.
Вероятно някой ще реши, че това е така, просто защото е високо.
Не.
И дървото, и друидът, виждат надалеч, защото им липсват земните страсти и защото живеят в тишина. Не само надалеч, но и нашироко. Няма ги ограниченията за чистото възприятие...

2.04.2012 г.

Аполоний от Тиана

Смъртта не отнася никого, освен по отношение на най-външното му проявление, точно както и никой не се ражда, освен по проявление. Когато нещо преминава от фаза на съществуване във фаза на превръщане, за сетивата това се оприличава на смърт, но в съшността си нищо не умира, както и не възниква. Просто в определено време е видимо, а после – невидимо, като първото се дължи на плътността на субстанцията му, а второто – на финото състояние на самото съществуване, което обаче си остава винаги същото, а се различават само местоположението и подвижността му. Живите същества по необходимост притежават свойствата на изменението, привнесени им не отвън, а чрез разделянето на цялото на своите части и поради връщането на частите към своето цяло, което си дължи на всеединността. Но ако някой попита: Какво е това, което по едно време е видимо, а по друго – невидимо и се изявява и по двата начина в един, или най-различни обекти? – би могло да се отговори, че това е една характеристика на всичко в света тук долу, който когато е запълнен с материя, поради напрегнатостта на нейната плътност става видим, но е невидим когато обграждащата го материя изчезне, поради изключително фината му природа, въпреки че и тогава материята все още ще го обгражда и ще протича през него в невероятно обширното пространство, което го съдържа, но не познава зараждане или погиване.
Но защо това така погрешно схващане (за раждането и смъртта) е било прието толкова дълго? Някои мислят, че самите те създават онова, което се случва всъщност чрез тях. Те не знаят, че едно същество, дошло в света посредством родителите си, не е родено от тези родители, а и това, което израства от земята, е много по-малко от едно друго израстване. Измененията които връхлитат съществото не са причинени от видимата му среда, но от онова едничко нещо, което живее във всяко едно същество.

--------------------------------------------------------
От писмо на Аполоний до консула Валерий Азиатик, по повод смъртта на сина му.

29.03.2012 г.

отговор

Вчера някой попита: „Защо сме различни?”
Естествено, „защото сме отделни и подвластни на формата, чиято основна характеристика е разделителната граница” – беше пък моя съвъпрос.
Отговор има ли? Самата дума не означава нищо особено – от-говор – ще рече просто продължение на чужда подявка, без значение на конкретното отношение към нея.
Ние уж търсим разбулване и проясняване, а нямаме дори подходяща дума.
Какво търсим тогава? Зад всяко конкретно съмнение се крие конкретно уточнение, но какво ни дават конкретностите? Форма, разбира се. Пък ние, видиш ли, се оглеждаме за съдържания. Но възприятията долавят само форми.
И всъщност, различни ли сме? Май само в повърхността си.
Не, че нещо казах. Всяка насоченост, стремеж, си е твърде конкретна (тази пък дума означава буквално „твърда”), тоест форма. Така дори и опитът за прозиране отвъд формите е само една формалност.
Тогава, накъде?
Наникъде!
Да, именно! По отношение на личността (тоест - цялостното ни осъзнаване), ей това е единствената възможност за... Ако наистина го приемем в себе си и се разтворим в него... Минаваме с крачка отвъд собствената форма-идентификация. Там какво има... Не е от споменатия тип „отговори”.