Човек и свят са едно и също нещо. Само различен аспект, ъгъл, осветеност, посока - човекът е изявата навътре, а светът е изявата навън.
Разбира се, когато кажем, че Истината е тук и не би могла да не е тук, защото е всеприсъстваща, ние няма как да не сме прави. Проблемът е, че го казваме, защото така сме се научили, а не защото Истината е част от нас. Тя не би могла да е част от нас, точно поради нейната неизменност и непрекъснатост. Не би могла да бъде затворена в нечия индивидуалност. Тя наистина е тук, но само и единствено когато Аз не съм тук. Когато аз стана прозрачен, евентуално през мен ще може да се вижда, а тази "дематериализация" е изявата на психичното ми отношение (както всичко).
Когато Аз се стремя към истината, ставам по-ярък и контрастен. О, как обичаме да сме ярки и конктрастни и в глупостта си да наричаме това духовност. Точно тогава обаче истината я няма. Тя е безкрайно фина и безплътна и нашата развита устойчивост я убива. Затова предимно и лъжем, като казваме, че тя е тук. Когато аз избледнея обаче, започват да изпъкват нейните черти.
Свят извън нас няма, всичко е плод на индивидуални възприятия, пречупени през сетива и емоции, които също са субективни като такива и никога не модифицират един и същи свят. Така че колкото индивида, толкова светове -> следователно - нищо общо с Истината, като непроменлива величина (за разлика от нас). Намирането ѝ е възможно на нива, до които с нашите форми трудно можем да се доберем.
ОтговорИзтриване"Затова предимно и лъжем, като казваме, че тя е тук." - или може би по-скоро се самозалъгваме?
въпрос на гледни точки е има-нямането
ОтговорИзтриване