Осъждане

“Парадокс”.
Колкото по-малко съдиш, толкова повече осъждаш.
Съденето създава само напрежение. Когато съдиш някого за намеренията (които никога не познаваш напълно) или действията му, освен че напрягаш себе си, насищаш и неговата психична атмосфера с тези напрежения, които и пречат да се изявява напълно. Донякъде това е, което искаш – тя да не се изявява напълно, тъй като не ти се нрави изявата и. Но това нейно потискане е кратковременно и тъй като е насила, следва по-осезаемо отприщване, което ще накърни и твоята психична атмосфера.
Какво се случва, ако изправен пред смущаващите изяви на чуждата психика, ти не съдиш, а приемаш... Давайки възможност те да проявят себе си напълно – позволяваш да се ускорява действието на закона „каквото посееш, това ще пожънеш”. Това е пътят, по който човек опознава и преодолява себе си. Но още повече, когато твоята психична чистота навлезе в неговата психична атмосфера, тя осветява въздействието на недостатъците му. По този начин човекът усеща собствената си порочност и вижда как тя го разяжда отвътре, което е една не особено приятна присъда. Работата е там, че само така една психика се облагородява по силата на собствената необходимост (единственият път). Или поне получава тази възможност, в степента, в която е възприемчива за нея.
И макар да имаш роля в това „разкриване” – все пак в този случай не ти си този, който осъжда. А е именно Онзи, който единствен има очите за това.