25.12.2011 г.

Рождество

И все пак... Извън човешката формалност....
Рождеството е факт. Всички слънчеви божества - Христос, Аполон, Митра, Один, Озирис, Дионис, Ахура-Мазда, Кетцалкоатъл, Атон и т.н. се раждат, естествено, в зимното слънцестоене - момента, в който денят започва да големее. Младенците растат. И всички те възкръсват в пролетното равноденствие - денят надвива нощта - светлината побеждава мрака.
Това не омаловажава символния заряд на този вид мистерии. Както астрономическите цикли и по-скоро ограничените възприятия за тях са се проектирали в човешките представи и митологии, така самите те са изява на скрити и по-висши управляващи сили.
И тъй като единствените налични условия са само настоящите, как би ни засегнала значимостта (или липсата) на историческите събития, белязали евентуално пътя на някой си, колкото и величествен да е образът му... Но ще намерим хранителна почва и в не особено забележителното и регулярно поредно слънчево "раждане", защото Светилото, определящо живота на нашето дребно планетче, предоставя атмосферата за протичане на всички негови процеси. И в условията на неговите относителни растеж и укрепване, ние намираме благоприятната среда за всяко наше изграждане. Остава да облагородим личната си почва и онова, за което е подходяща, сега ще се роди...
Както Девата (пречистената) Мария (материя) зачева от Светия Дух.

Честито Рождество!

24.12.2011 г.

Първото падение, според Якоб Бьоме

Определено е прекалено смела инициатива – тълкуванието на образите на Бьоме, който описва непознатото (не и за него) чрез всеизграждащите седем качества, чиито свойства и взаимодействия той представя посредством свои, съвсем лични асоциации (свързани предимно с вкус, влажност, топлина и звук). Въпреки това, доколкото съм успял да разбера (или да съотнеса към своите разбирания), начинът, по който описва първото падение (изключително важно да се отбележи – самото падение е едновременно и създаването на познатия ни свят!), е подобен:

(Без подробности за първичния творчески акт,) Творецът създава от себе си първите същности (едновременно с това и форми, но повече в идеен план) чрез първичната фина материя (Салитер) и своето Слово (Меркурий). Тези първи същности разбира се са били негова изява и ако може да се каже, че са имали самосъзнание, то е било именно това – че са негова изява. Обаче една група от тях (войнство), които именно били най-съвършените, поради точно това си качество получили свое вътрешно удовлетворение – те се зарадвали за себе си (за формата си) в себе си. И точно по този начин те един вид затвърдили формата си, която иначе би трябвало да е динамична и жива, в съответствие с намеренията на Твореца. Така обаче те я втвърдили и тъй като движението им нямало как да спре (понеже все пак са живи и изявяващи се), се получило триене, което ги нагорещило отвън. Понеже самото вливане на живота им било нещо като вътрешна горещина, чрез втвърдяването на формата си те се затворили за него и от този момент нататък техния живот започнал да се образува по друг начин (и самият той да бъде друг) – чрез нагорещяването отвън. Така те един вид отделили, но също и създали - свой свят, който именно е този свят, наречен от Бьоме свят на яростта, но такъв и поради същността си, тъй като яростта, логично, е описаното външно триене-нагряване.

Малко по-друг аспект на същото, представен по-нататък от Бьоме... Първоизявените същности са имали съзнанието за равни и взаимодействащи си с всички други. А събирателният образ, който е и нещо като съродител на отцепилата се група (Луцифер), след като бил създаден най-възвишен, пожелал друг вид взаимодействие с всички останали същности, а именно да ги съблазни чрез красотата си и подчини. По този начин се родили първите сетива, тъй като му е било необходима външна връзка с тях, посредством която да ги примами.

12.12.2011 г.

"напреднала" наука

Навремето, ама съвсем отдавна вече, академичните умове (като се има предвид, че тогава философия, изкуство и естествознание не са познавали разделите помежду си) са проповядвали понашему ограниченото схващане, че Земята е сърцето на света, а главата му е Слънцето. Освен, че всичко се върти около нашата планета, те са смятали, че Слънцето е единствения източник на светлина и по някакъв своеобразен начин захранва луната и звездите.
Аз заявявам, че са били много по-прави, отколкото сме ние днес. Нас индукцията и стремежът към обективност, опитващ уж да обеме повече фактори, са ни отдалечили от основния принцип на всичко съществуващо – живота. Докато те прекрасно са осъзнавали, че не говорят за някакви си изолирани небесна парчета, а за тяхното взаимодействие, взаимовръзките им и отношението им към самите нас, хората.
И след като светът е изтъкан от електромагнитни вълни, не е ли ясно, че нашите електромагнитни индивидуалности са подчинени и управлявани от обхващащия ги електромагнитен организъм на планетата, като и физиката и психологията днес са успели емпирично да установят, че всяко електромагнитно поле пречупва и колонизира всички онези въздействия, които проникват в него отвън. А Земята, разбира се, по същия начин се намира в обсега на определящото електромагнитно влияние на Слънцето. Това, което виждаме по небесния свод, не са реалните местоположения не звездите – та, дори светлината, идваща от тях, е пречупена посредством гравитацията на слънцето и земята (няма смисъл да издребнявам с другите причини, защото те са си пак проявления на електромагнитната идентификация - като йоносфера, слънчев вятър и т.н.). Какво остава тогава за невидимите им електромагнитни въздействия, като по-фини и неосезаеми - чуждото електромагнитно влияние върху тях е изключително моделиращо.
Та...
Е повече от ясно, че земята е център на света, а слънцето е нейния управник, който дава светлината си на звездите. Това е твърдение на наука, която не е празна.

11.12.2011 г.

Гьоте - епиграми 2

Искаш ли да встъпиш в безграничното,
извърви си границите – всичките.

На пълния покой загадъчния вкус
ще можеш да усетиш ако слееш минус с плюс.

Отдели ли се от светлината най-подир
и тъмнината ще намери вечен мир.

Как? И кога? И къде? – Боговете са неми.
„Защо” ти не питай, а път към „Защото” поемай.

-----------------------------------------------

Гьоте - епиграми 1

8.12.2011 г.

до Чикаго и назад

Животът е проектирал в най-финото ниво на материята съществуването.
Съществуването е проектирало по-надолу в материята възприятието.
Възприятието е проектирало нататък различаването.
Различаването е проектирало индивидуалността.
Индивидуалността е проектирала егото,
а то проектира себе си в най-грубото ниво на материята и опитва така да се разшири.

Интересно е как опитва да се разшири чрез продължение на пътя на стесняването-кристализация.

А обратният път е явен.
Това е път на умирането, който води към живот.
Защото при смъртта на егото остава индивидуалността.
При смъртта на индивидуалността остава различаването.
При смъртта на различаването остава възприятието.
При смъртта на възприятието остава съществуването.
И ако успеем да умъртвим съществуването ще остане Животът, безсмъртието.

Това е съзнателно умиране, а не природно. В света, съставен от енергия, умира онова, което престане да бъде захранвано (от отношението ни към него).
Или,
„Който изгуби живота си, той ще го намери.”

Пътят към Живота е път на отказване (тоест освобождение), а не на придобиване.

5.12.2011 г.

Александър Геров

ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ

С безброй деца салона беше пълен,
със глъчка и шушукане потайно.
Когато към децата се обърнах,
мен ме потресе една страшна тайна:

че от децата има в мен по нещо,
че капка моя кръв и тях вълнува.
Обгръщах ги със поглед и усещах
изобщо, че смъртта не съществува.

Очите ми отворени прозряха
в дълбочините на велика бездна:
и мен да погребат след време щяха,
но аз не можех вече да изчезна.

Децата, птиците, скалите черни,
луната над морето засияла -
единосъщна, цялата материя
във този миг се беше осъзнала.


ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ

Истинският живот никога не намира
точно отражение в историята.
Ние не можем да познаем
истинския живот.

Това проличава при стихийни бедствия,
при войни, революции,
бомбардировки
и наводнения.

Никой досега не е казал истината за тях.
И не смее да я каже, защото се страхува от нея.
Човешкото съзнание не отразява истината,
а само своите желания.

А истината е проста.
Разбират я водата,
скалите, пясъка,
ветровете
и звездите.


ОБРЪЩЕНИЕ

Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.

Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.

Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.

По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.


СЕДМИЯТ ДЕН

Духът почива уморен.
Мълчи душата тъмна...
Самотен ден, безкраен ден,
с какво да те запълня?


УМОРА

Кръвта се също уморява
от красотата на света
и закопнява за забрава,
за отдиха, за вечността.

2.12.2011 г.

Имануел Кант - из "Критика на чистия разум"

…Нещата, които си представяме нагледно, не са сами по себе си това, за което си ги представяме... Ако премахнем субекта, или дори само субективното свойство на сетивата изобщо, биха изчезнали... Ние не познаваме нищо друго, освен нашия начин да ги възприемаме, който ни е свойствен... Пространство и време са неговите чисти форми, усещането изобщо е материята.... Разликата между неясна и ясна представа е само логическа и не засяга съдържанието.


...Номиналната дефиниция за истината е, че тя е съгласуването на познанието с предмета му... Общата логика винаги е логика на илюзията, тоест диалектическа. Защото тя не ни казва абсолютно нищо върху съдържанието на познанието, а единствено върху формалните условия на съгласуването с разсъдъка, които обаче са съвсем безразлични към самите предмети...


...Чистият разсъдък се отделя напълно не само от всичко емпирично, но дори и от всяка сетивност... Разсъдъкът не е способност за наглед. Извън нагледа обаче няма никакъв друг начин за познаване, освен чрез понятия. Значи познанието на всеки разсъдък е познание чрез понятия, не интуитивно, а дискурсивно. Всички нагледи почиват върху афекции, понятията почиват върху функции...


...Разсъдъкът е сам извор на законите на природата и следователно на формалното единство на природата... Без съмнение, емпиричните закони, като такива, съвсем не могат да изведат произхода си от чистия разсъдък... но всички емпирични закони са само частни определения на чистите закони на разсъдъка...


...Защото като явления предметите съставляват нещо, което е само в нас, тъй като модификацията на сетивността ни съвсем не би могла да се намира извън нас…


…В действителност, в основата на чистите ни сетивни понятия не лежат образи на предметите, а схеми... А схемите на чистите разсъдъчни понятия са истинските и единствени условия, които създават на тези понятия отношения към обекти, следователно – значение... Обаче въпреки, че схемите на сетивността осъществяват категориите, все пак прави впечатление, че те в същото време ги и стесняват... Значението се придава от сетивността, която реализира разсъдъка, като същевременно го стеснява...


...Всички явления съдържат постоянното като същност и променливото като изява... Изменя се само състоянието... А всички изменения са причинени...


...Всички съществуващи субстанции са в постоянно взаимодействие...


...Всяко начало е във времето и всяка граница на онова, което е протяжно, е в пространството. Но пространство и време са само в сетивния свят. Следователно само явленията в света са ограничени по условен начин, самият свят обаче не е ограничен нито по условен, нито по безусловен начин...


...Разумът търси понятието за една същност, на която подхожда такова преимущество на съществуването, каквото е безусловната необходимост... Ако той може да отстрани всичко, което не се съгласува с тази необходимост, освен едно нещо (казано по този начин създава логическо разминаване, ама...), то това нещо е абсолютно необходимата същност, все едно дали необходимостта и може да се разбере...


...Но понятието за една абсолютно необходима същност е чисто понятие на разума... което дава указание за известна, макар и недостижима завършеност и служи по-скоро за ограничаване на разсъдъка, отколкото за приложение...


...Безусловната необходимост,от която се нуждаем така необходимо като от последна опора на всички неща, е истинската пропаст за човешкия разум. Дори вечността... измерва само продължителността на нещата, но не ги поддържа...

22.11.2011 г.

Пейо Яворов

Сърце, сърце, смири се клето, –
от зло предчувствие обзето,
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо,
че днес, настръхнала зловещо,
да може да го похити?

Животът ли? Ах, той един е –
и ти не искаш да премине
без диря някаква в света;
но колко пъти си, унило,
изстивало към всичко мило
и пожелавало смъртта?

-----------------------------------------------------------
ЕПИТАФИЯ


Не тръгна той да търси громка слава
ни в кървав бой, ни в улична разправа;
а там, де зло разбойствува в тъмата,
една любов оръжие занесе -
и там, де култ е с векове лъжата,
на истина хоругвата понесе.

Под кръстно зло плещи се не превиха,
ни сили в път, в трънлив път измениха,
в гранит-гърди не кипна нивга злоба,
за свой, за враг той имаше усмивка...
И тъй до край, и тъй до тук, до гроба -
Герою скъп, най-лека ти почивка!

-----------------------------------------------------------
БАБИНА ПРИКАЗКА

Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.
Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."
- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."
И домъкват се в града -
Божи хора, без петаче;
" Где..?" - търговците крещят,
"Милостиня!" - беден плаче.
А сред ноще весел пир
спят боляри, кой ще слуша?
И замръкват най-подир:
глад и жлъчка, чак до гуша.
Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете - и юнак
с пръст полето им посочил...
"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.
"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.
Иде попът, а така
слука става - не видели
и не стават на крака
пътниците отмалели.
"Гледай дяволски рога?
Шарко, Муржо!..." - свикал триста
дядо Поп и "ха, сега,
в пъкъл, род на Антихриста!"
Трепва Разум: - Правдо, беж! -
"Дръжте, братя християни!"
И след попа ги поглеж,
хукват всичките събрани.
Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...

8.11.2011 г.

Гьоте - епиграми

Наивно вярвах, че от чужди ще мога нещо да науча.
Четиридесетгодишен – лъжата да прозра сполучих.
И глупаво реших, че мога аз пък да поуча други.
Съдба, ти учиш всеки – според нужди и заслуги!

--------------------------------------------------

Какво са бог, човек и свят, е тайна - не чак толкоз скрита.
Но не би я издържал - затуй, приятелю, не питай.

--------------------------------------------------

Видя ли поклонник, тъжен съм и гузен -
прави ни блажени любимата илюзия.

--------------------------------------------------

Хората обичат тривиалното. Мернеш ли тълпата визуално -
можеш да си сигурен, че сбрана е именно за нещо тривиално.

--------------------------------------------------

Човекът - единствено в човек се разпознава;
животът сам уроците си в нас установява.

--------------------------------------------------
--------------------------------------------------

* - оригиналите на епиграмите му са неримувани

--------------------------------------------------
Гьоте - епиграми 2

31.10.2011 г.

Никъде

Няма нищо за търсене.
Няма нищо за откриване.
Нищо. Нищо не е скрито.
Всичко е тук, сега, в наличност.
И няма нищо, което да привлича, да провокира...
Само тишината спасява сама себе си от непосилната задача – да избира път.
Всеки път води към себе си.
Колко облекчаващо е, че тишината не възнамерява да стига до никъде.
Освен...
да установява в себе си
все по-изпълващо
Никъде.

10.10.2011 г.

Александър Бандеров

Самотата е изход в затворена клопка.
Свят нежив, който трябва ти сам да заселиш
с отзвънелия звън на отдавнашни хлопки,
с гласовете на делници и на недели.
В нея можеш да бъдеш божествено слово
и духът, обладал оживялата глина.
Да разменяш в света си измислен, съдбовно,
вчерашно бъдеще с утрешно минало.

Тя е полет в тунела на времето. Бездна,
от коятo смолата на дните изтича
и в чиято условност и аз ще изчезна,
съществувал и ничий.

*************************************

Когато дойде възрастта, отвъд превала,
и самотата връхлети осиротяла,
дори и спомените са отрова
като среднощни гласове на сова.
Какво ли търся в древната пустиня?
Коя надежда искам да намеря?
Което ме изгаряше – изстина.
То беше утре и ще бъде вчера.
Почти безсмислено, почти нелепо.
Улавям се, че с някого говоря.
И трепват светлини, и чувам шепот,
и виждам сенките на скъпи хора.
А няма никой. Някъде отдавна
лавината на времето се свлече
и ехото край мен затихва бавно
и се разсейва в кръг, все по-далече.

*************************************

То е някаква болна тъга.
И протяжност, която усещам
в извисената зимна дъга,
запламтяла по чудо насреща.
То е някакво чувство-мираж.
Като паника тихо обзема
и захвърля на лунния плаж
с нож в гърба или с рана в корема.
То е тайно присъствие, страх,
който слепите нощи владее.
И оная неясна заплаха
на смъртта. А животът къде е?
Може би в януарския ден
той е тръгнал семейно на гости.
Над реката стоя раздвоен
и безпътен – в средата на моста.

*************************************

Сезоните, екстремните пунически сезони,
воюват за съдбата си и времето се рони,
разядено от кариес. Заложената миза
със съхнещата си ръка сърцето ми прониза.

И се загуби слънцето. Изригването стихна,
но дълго още в мен димя верижният му вихър.
И се видях безпомощен в помръкналата бездна,
в която идех да създам живот, за да изчезна.

Сезоните и мъдростта не са тълковен речник,
а оня повей на смъртта и на самата вечност.
Оная звездна тайнопис, от нас неосъзната,
с гласа на бухала в нощта, с гнева на кръговрата.

18.09.2011 г.

пак за търсенето

Факт (както механичен, така и психичен) -
движението по различни пътища към една и съща цел води до различен резултат при достигането и.
Рационализацията е очевидна.
Психически, става въпрос за възприятия, които още в постановката са заложени като различни – щом подходът към целта е различен.
Физически е същото – реалността на целта, която е свързана с всяка друга реалност, се моделира също от характера на подстъпите към нея. Различният път още в началото предполага дори различната цел, защото колкото и да е идентична като обект, най-малкото нееднаквостта на посоката към нея определя допълнителни различия в характеристиките и.
То, малко става неясно кое е физика и кое психология, ама кой ни е виновен на човечетата, че фрагментираме всичко и после само счупените парченца можем да наблюдаваме, поотделно.
И сега, пак –
Факт (както механичен, така и психичен) -
движението по различни пътища към една и съща цел води до различен резултат при достигането и (ще рече – различна цел).

11.09.2011 г.

Виолета Христова


“БЛАЖЕН Е, КОЙТО НЕ ОЧАКВА”,
защото всичко ще се сбъдне...
Върви по пътя си нататък -
от изгрева и чак до тъмно...

Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан.
Не вдига чаши със отрова,
от себе си не е пиян.
Търпи,
чете различни знаци
и в празнодумие не пада...
Блажен е, който не очаква,
защото той ще се зарадва.










ЗАЩО СИ БУДЕН, АКО НЯМА УТРЕ?
Каква е тази нощ недопустима?
Не съм дърво, но все пак имам чувството,
че пролетта започна като зима.
Забрави да се появи надежда,
зеленото е крайно недостатъчно.
И в мрежите се ежи неизбежност -
смалява се брегът, расте реката.
Късам радостта на малки залъци,
потъвам после в тесния четвъртък...
Ужасно ми се иска да избягам -
да съм щастлива, без да се озъртам...
Къде да ида, ако няма утре?!
За никъде светът не закъснява.
Все бърза да догони нещо мъртво
или от бесове да се спасява.
И този стих е пирова победа -
обърна ли се, ме връхлита упрек:
и днес е само копие на вчера.
Защо си буден, ако няма утре?





...И кулите, които обитаваме,
и дрехите, които обитаваме,
и мислите, които обитаваме,
не са преграда за студа и зимата...
Преди да се усмихнем, се разпадаме,
преди да се родим - умираме...
И дишат незавършено комините,
издишват суетата на живота ни -
лютива и безплътна като минало.
Това, което идва, е наоколо.



... Едното ми око гъмжи от призраци,
а другото се мисли за единствено...
Каква е тази планина от низост?
И в миша дупка ли сте скрили истината?
 


КОЙ СИ

Кой си ти,
че искаш да ти е хубаво?
Колко дълго
си жалил тревите
и земните храсти?
Какво си отрекъл
в недостиг и себелюбие?
И как се спасяваш
от свободата?
Кой си ти,
че искаш да ти е светло
в тъмнината, наречена
животворна?
Пазиш ли нещо важно в шепите си?
Вдишвал ли си ...отново?
Имаш ли своя спасителна мисъл -
вместо въже за никъде?

И какво толкова виждаш
в истината,
че я наричаш събитие?

9.09.2011 г.

Гьоте

Приел един единствен порив
друг никога недей познава!
В гърдите две души се борят
и всяка се разграничава.
Едната за света се враства
и впива корени дълбоко.
А другата – в покой, безстрастно
се вдига над пръстта, високо!

27.08.2011 г.

нарцистично (както казал някой)

Малко или много всеки търси целостта си. Иначе нямаше да го има дори и самото съществуване, което е нищо друго освен движение по този път.
Това означава, че по един или друг начин, във всичко присъства празнотата на незавършеността.
В психологичен план, обаче, не би могло да съществува каквото и да е понятие за празнота, ако на някакво определено ниво го нямаше допира до нейното стремление. Тоест – бихме могли да се стремим към някакво осъществяване единствено ако то принципно съществува на някакво ниво в нас. Не би имало никакъв друг начин да бъдем предизвикани, ако не съществува обекта на провокацията.
Тогава се оказва, че ние търсим нещо, само защото вече го имаме. Самата завършеност търси себе си чрез своите части. Проблемът е единствено в частността им.
Така пътят се оказва път само за възприятията ни. Те са онова, което може да претърпява трансформации. Но точно те са екзистенцията на нашата частност.
Колко е хубаво, че отвъд личните ни ограничения, съществува и една пребиваваща в себе си Истина, която не можем да засегнем.
И колко лошо е, че постоянно убиваме нейните пратеници в себе си.

6.08.2011 г.

Веселин Ханчев

МИКРОКОСМОС

Преди да вляза между вас,
навлизам в себе си,
проникам в себе си,
за да извърша ново сътворение
на тоя свят.

В червения площад
на моето сърце
наказвам хищните,
властолюбивите
и равнодушните.
Събарям стария им строй
и възвестявам нов.
Създавам словото
„любов”,
за да не бъда ням.
По двете полушария на моя мозък
търся нови светила
и пътищя.
Променям направлението на реки и мисли,
свалям планини от заблуждения,
повдигам стъпкани цветя.

Не ме корете,
че се бавя.
Работя.
Не чакайте
в чест дни да сътворя света.

Големи разстояния ще трябва да премина в себе си,
ще трябва цял да се пребродя,
да спася пустини,
обсадени градове,
пленени птици,
да убивам рожбите си,
да руша красиви и спокойни селища,
да се откажа от любими зверове
и скъпоценности,

преди да вляза между вас
най-после

и завинаги.



ТИШИНА

Сърцето ми поиска тишина.

Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънчците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.

Но няма тишина.
О, няма, няма.

Аз целият
разсечен съм от релси,
пронизан съм
от думи,
от куршуми,
от плугове
и крачки разрон,
в мен удрят чукове
и шепнат устни,
и кораби реват,
и викат птици,
и пълнят ме
стенания ипесни,
по-силни в тази смешна тишина.

О, няма,
няма вече тишина.

Когато сокът
вече стане вино,
той блъска своя съд,
за да излезе,
да бъде пак движение и звук,
и облакът
когато иде маълком,
набъбва цяло
бялото му виме
от мълнии,
от плясък и криле.

Не, няма тишина.
Къде ще бягам
от този шум
и тези гласове?

Сърце,
от теб излизат те,
събрани
във твоята червена раковина
и аз ги нося в себе си,
и чувам
как те се раждат в мен
и ме разкъсват,
как ме убиват
и ме възкресяват,
как ми отнемат всяка педя място,

за да ми върнат
втори път света.

3.08.2011 г.

desert_inrose

"фалшивата мъдрост живее така, сякаш всички останали са и длъжни"

27.07.2011 г.

човешкото умиране

Смъртта не е изчерпване, а обратното - тя е едно природно препълване. Нейната причина е егоцентричния стремеж за задържане, който отдавна е убил именно всеотдайността. Ако приемането на оживяващия принцип и всеотдайността ни бяха истински, в нас щеше да се извършва просто една нормална "обмяна на веществата" - на по-фино от химическото ниво. Но именно поради стремежът ни да задържаме за себе си, веществата (и енергиите) се натрупват в нас, застояват и се развалят... Което е причината за старостта и смъртта на телата.

25.07.2011 г.

Николай Кънчев

НЕДОУМЕНИЕ

Застанал
между злото и доброто,
между двата хладни полюса,
най-сетне
между човека и човека,
взирам се
и не разбирам:
как животът свързва двата края?



ПОСТСКРИПТУМ

На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.

На края на света,
където свършват думите,
е Словото!


„...Смъртта говори със заобикалки
и само затова живеем дълго.”


„...помнете защо са ви ръцете – те са оръжията на сърцата.”


„Невидимият образ трябва да бъде винаги невидим. С появата на бога може творението да изчезне.”


„О, просветлението идва, когато всичко си отива: изгряващият лъч за мрака е вече първият бял косъм!”


„На младини отчаяно се лутах, за да открия кой къде отива... Отшелникът, далеч от всички хора, се приближил най-много до човека.”


„...Духът не ще за похлупак дори камбана.”


„...Полетът към други светове дали ще окрили земята?...”

22.07.2011 г.

Хуго от Сен Виктор

Светът е потоп и ако човешкото сърце, поради любовта си към мирските неща, натежи надолу, то се разбива сред вълните на тоя век и примесено с променливите неща, се понася надолу по хлъзгавата повърхност. Спасението му е застрашено от двойна опасност – поради любовта си към долните неща то потъва дълбоко, а поради привързаността към много от тях се разпилява във всички посоки.

2.07.2011 г.

бяг

Всичко е движение.
Всеки бяг, обаче, е насочен единствено към покоя.
Всяко неспокойство, обективно погледнато, представлява търсене на спокойствие.
В света на формите, динамиката на всяка една е предизвикана от сили, външни за нея. И задвижването на всяка форма, под въздействието на съответните сили, се стреми физически към излизане от обхвата на въздействието им. Това е движението на формите.
Съществува и един друг вид движение, наречен трансформация, който представлява същото, но иницииран от сили, по-скоро вътрешни за формите, съответно предизвикващи малко по-друг вид движение. Но винаги, крайна цел на всяко едно движение, е покоят. А крайната цел, по презумпция, е началната причина (доколкото разумът е в състояние да се пресегне до тях).
В света на психичните форми тези зависимости са малко по-непроследими, тъй като човек е създал своята лична затвореност, невъзприемчивост към чистата действителност и ограничена възможност за асимилация. Поради тях неговото лутане към покоя е свързано с далечни проекции, като частни удовлетворения и егоцентричност. Именно поради тази си несъзнателност, човек е принуден да не постига нищо по пътя си, докато сам не разбере истинската посока и не я поеме.
Всичко, което не е покой, в даден момент се изхабява. Всичко започнало свършва.
Само покоят е вечен и това е най-висшето благо на сътворените неща.

1.06.2011 г.

Майстер Екхарт

"Човек трябва да се държи в тоя свят така, сякаш е мъртъв...
Природата не разрушава нищо, без да се отплати за него с нещо по-добро...
Битието е първото име. Всичко ущърбно е отпадналост от битието...
Ние превъзнасяме смъртта, за да ни пренесе в едно битие, което е по-добро от живота – битие, в което живее самият живот, където от битието тръгва живота. Човекът трябва да се отдаде доброволно на смъртта и да умре, за да му бъде отредено по-добро битие...
Ние трябва да сме издънно мъртви, тъй че да не ни досяга ни любов, ни страдание. Онова, което трябва да познаем, трябва да го познаем в първопричината му. Ние никога не ще познаем дадено нещо в самото него, ако не го познаем в първопричината му.
По същия начин и животът не може да бъде завършен никога, ако не бъде възведен в първопричината си – битието – постигано от душата, когато умре чак в основанието си.”

27.05.2011 г.

Енигми за чашата, богомилски текст

Из „Енигми за чашата” – препис на Симеон Антипа от книга на Камерун Дубровнишки, оригиналът - вероятно изгорен от последния (12-13 в.):


Сибила: Небесният Гарван, излюпен от Яйцето, се връща и носи хляб. Ако чашата не е готова още, Той умира от жажда.

Тарквиний: Какво е Чашата?

Сибила: Тя е Девствената утроба на Хаоса, която носи деветте нива.

Тарквиний: Кои са деветте нива?

Сибила: Яйцето, Гарванът, Словото, Посоката, Чашата, Точката, Чертата, Кръгът и Квадратът.

Тарквиний: Как Нивата минават от Хаоса в света?

Сибила: Чрез Насърчението.

Тарквиний: Какво е Насърчението?

Сибила: Следи от Словото.

Тарквиний: Какво е Словото?

Сибила: Онова, което обитава Хаоса и придържа неродените Нива.

Тарквиний: Как се ражда Словото?

Сибила: От утробата на Посоката на Лъча.

Тарквиний: Какво е Лъча?

Сибила: Следа от Светлината.

Тарквиний: Какво е Светлината?

Сибила: Огнището на Първото Желание.

Тарквиний: Какво е Желанието?

Сибила: Копнеж за Сливане.

Тарквиний: Как Желанието се проявява?

Сибила: Онзи, който в Себе си спи, се пробужда в Себе си и вижда Себе си – това е устремът да се прояви. И първата му дума е: „Да Бъде!”

20.05.2011 г.

Георги Константинов

ДАЛЕЧ ОТ ДЕЛНИЧНИЯ БИТ...

Далеч от делничния бит,
далеч от думи неразбрани -
шосето като черен бинт
превързва тихите ми рани.
Един разлюшкан автобус
извън мъглата ме извежда...
И слизам на завоя пуст,
повикан от една надежда.
Сега със себе си вървя.
Не нося шапка. Нито шлифер.
И дъжд по моята глава
почуква със потаен шифър.
Той може би ще разбере
защо се лутам без причина -
дъждът, роднина на море,
на горди облаци роднина...
Аз също искам да летя.
А все на дребно се пилея -
между небето и пръстта,
загледан в делника, живея.
Нагазвам в меката трева.
Ръце размахвам сред простора...
И уж към себе си вървя,
а хора търся, други хора.



ЯСНА НОЩ

В просторното небе,
преди да съмне,
трепти една тълпа звезди -
безбройни дни, които виждам само,
когато моята планета е във сянка.
Когато от брега на Африка
потегля бавно
египетската лодка със човек, усмихнат иронично:
какво е Океанът?...
А самолетите се връщат
във своите гнезда
без хладния товар във черните си нокти...
Когато фееричните експреси, свити като змии,
скачат в пропастта,
навярно осъзнали свойта смешна скорост...
Аз също трябва да премина
през топлия екватор на живота,
през тропика на Рака,
през дълга равнина, която само след поклон
подава своя плод...
Представял си Земята
Бруно
и рисувал нула.
Това отдавна не е смелост.
Мисля си за трите кита,
отплували в далечното предание,
за всички китоловци
и другите, които дремят на брега.
Все пак,
кое око
под своя микроскоп ни наблюдава?
В материята безгранична
къде е мойто място?
Не е ли плугът
котва,
която ме задържа на земята?...
Аз чувствам магнетизма на петата посока
и бавно се издигам, вгледан
в просторното небе,
преди да съмне.



ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ

Най-хубавият ден
в живота ми случаен е.
Посрещах изненадан
всеки малък крах.
И не от смелост - само от незнание
усмихнат
между пропасти вървях.
Живях. Не режисирах
своите вълнеия.
И въпреки
че в лудо време съм роден,
до днес не ме споходи
лудостта на гения.
(Тъй както не споходи
друг около мен.)
Приемах като рана
всяка нова истина.
А после тръгвах с нея
по стръмния ни век...
Останах си статист
в републиканската статистика:
Роден във Плевен.
Женен.
Професия - човек.



ЩЕДРОСТ

О, най-тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.

И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.

Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?

Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.



ВИК

От върха си до корена
боледуваш, човеко!
Под усмивка престорена
носиш яростно ехо.

Към очите на другите
самотата те тласка...
Но се плашиш от удари.
И не вярваш на ласка.

Твойта мисъл забързана
стигна космоса вече,
а понякога въздухът
да въздъхнеш ти пречи.

Гневно спориш със себе си.
Във гърдите ти пари
страх от тъмни виелици,
прах от бъдни пожари...

Вдигаш слънчеви здания.
Пиеш вино с наслада.
Но подобно урания
твоят дух се разпада.

И в минути невесели
сам се слагаш на фокус -
как във твоите жестове
се промъква жестокост?

Тя е в теб. И наоколо.
Но повярвай, човеко -
ти самият си болката.
Ти самият си лекар.



СМИСЪЛ

Сред толкова легенди и теории
за смисъла на земния ни ден
едно дърво на хълма ми говори,
че пак е разцъфтяло зарад мен,
един поток звънливо ми напомня, че
отново чака дружеска ръка,
и сянка на безсънно водно конче
бръмчи над мойта вдигната яка...

Минава облак. Като мен небето
лицето си променя всеки час.
И пак се гонят влюбени врабчета,
тъй както любовта съм гонел аз,
и пак се вдигат от пръстта тревите,
тъй както аз съм чакал слънчев ден...
Когато този ден е победител,
не мога да се чувствам победен.



НЕСЪВЪРШЕНСТВО

Не се живее само
с добри намерения...

Къде отива човек,
закрачил бодро
по омагьосан кръг?

Ако някоя сграда се срути,
има ли значение,
че е правена по талантлив чертеж?...

А колко войни са започнали
в името на прекрасен
бъдещ мир?...

Мисля си,
че даже адът
е зле направен рай.



ТОЗИ ИЗГРЕВ БЕЗКРАЕН...

Разгадавам обратната диря
и разбирам сега удивен -
моят вчерашен ден
се намира
на светлинни години от мен.

Ще разнася той в хладния космос
от сърцето ми топъл сигнал...
Или казано ясно и просто -
с още ден

съм сега обеднял.

Но светът продължава и днеска.
Зад стъклата
друг вятър бучи,
иде облак със нова прическа,
светлината е с млади очи.

Този изгрев безкраен - животът -
отминава
и пак е пред мен!...
И за спомени няма охота.
И живея във днешния ден.



НАЙ-ХУБАВОТО НА ЖИВОТА

Най-хубавото на живота е,
че се преструва на случаен.
Приемаш го за своя собственост,
а всъщност — в него си под наем.
Уж ражда чувства и амбиции,
а те отдавна са родени —
И друг е плакал и обичал,
във някакво
незнайно време.
Най-хубавото на живота е,
че не е пръв, нито последен.
И уж е твой слуга безропотен,
но просто може и без тебе.
Непокорим е той. И вечен.
А ти —
искрица затрептяла
между случайната ви среща
и неслучайната раздяла.



ЧОВЕШКИ МАРШРУТИ

Към хоризонта изпъната
и мътно заблестяла,
денонощно забързана
магистрала…
Магистрала, гладко свързала
далечни земи и хора —
без да поглежда встрани,
без да вижда
нагоре…
Магистрала, безспир летяща
в две обратни посоки.
И събрала в паметта си
надежди
и катастрофи.
Магистрала, шумно сближила
едни тържища с други.
И направила дните ни
еднакво равни
и луди.

Но спрете за миг, човеци!
Млъкнете за миг, мотори!
И ще видите горе
пътеката —
встрани от бясната скорост…

Пътека с бавни завои
край дървета, скали и мъх…
Но която
единствено води
към
високия връх.

16.05.2011 г.

сили

Да речем, че имаш силата да промениш света.
Това означава - да поемеш тежестта на всички причинно-следствени връзки на всяка една негова частичка, които са го оформили такъв и които използват формата му за своя опора.
Е, тази сила вече я нямаш.

ПП: Ако свалиш от плещите си желанието да промениш нещата около теб, ще можеш поне да си починеш.
ППП: Като посъбереш свежи сили ще разбереш и какъв, всъщност, е техният произход. А познаваш ли източника, ще познаваш и посоките му (обратното - никога).

30.04.2011 г.

Емили Дикинсън

668

Природата обзора ни обхваща –
в могилата – в следобедното време –
в катеричка – в здрач – в пчела жужаща...
Повече е... – райските терени.
Природата света със звук изпълва –
с моретата – със птичите шансони –
с щурчетата – с избухващите мълнии...
Природата е повече... Хармония.
Природата донякъде познаваме,
но немощни са нашите уста
и знанието наше се предава
пред нейната върховна простота.


947

Печален звън какво е причинило?
`Към Рая е политнала душица` –
отвръщат с интонация унила.
Та Раят е подобен на тъмница ли?

Камбаната, помоему – да огласи на всеки -
към рая е политнала душица -
не е ли по-понятно, пък и нека знаем, нека -
когато новините ни добри са.


997

Разрухата не е внезапен акт –
някакво фундаментално спиране.
В процеса на залязващия свят
разпадането е организирано.

Първо - връз душа – воал-прокоба,
ципа всепокриваща с нетрайност.
После – по стълба гръбначен – пробив -
разяждане вродено, обичайно.

Рушенето е манифест на Дявола –
бавно, методично, постепенно.
Сриване за миг не е успявал
никой – аксиомата за тленност.


1544

Тук долу небето не си ли открил -
и горе не ще успееш.
Ангел се е в съседния дом настанил,
където и да живееш.


1695

Има в пространство уединения,
уединения в океани,
уединения в смърт, но сравнени
с шумни компании -
пред пребиваване в дълбината
на фундаменталната самотайност
в себепознанието на душата –
една затворена безкрайност.


* - мои преводи.

24.03.2011 г.

Карл фон Екартсхаузен

из "Облакът над светилището"

"Нервите и флуидите на мозъка могат единствено да ни дадат груби и неясни представи, добити от явленията, а не от истината и самите неща. И тъй като ние не можем само чрез силата на мисловната си способност да имаме достатъчен баланс за необходимо противодействие на представите, за противопоставяне на насилието от външното усещане - резултатът е, че сме управлявани от чувства, а гласът на разума, който тихо нашепва отвътре, е заглушен от бурния шум на стихиите, поддържащи движението на нашия механизъм."

18.03.2011 г.

Парацелз 2

"Какво е философията, ако не - невидимата природа?!"

"Ако човек разчита книгата на света, то всички останали книги се превръщат в мъртви букви. В нея се намира всичко, а нейните обяснения се намират само вътре в човека. Той е книгата на тайните."

* - мои преводи от английски.

8.03.2011 г.

Хераклит

"Двете са едно
и не са едно;
подобното не наподобява;
еднаквото не е същото.
От всички неща е Едното,
а от Едното – всички неща."


"Характерът е съдбата ти."



"Информираността не помага на човек да е умен."

25.02.2011 г.

Гьоте

"От силата, която здраво всички нас заробва,
се спасява този, който сам се превъзмогва."

"И докато не си успял
да умреш и нов да се родиш,
ти все печален път
в Земята тъмна ще вървиш."

"Дълго се съпротивлявах,
но накрая осъзнах –
Нов човек израства,
когато старият превърнем в прах!"

* - мои адаптации на готов неримуван превод.

17.02.2011 г.

Манихеи

Мани се ражда на 14.04.216 г. в земеделска общност по горното течение на река Кута, североизточно от Вавилон. Бащата на Мани – Патик, принадлежал към сектата на мутазилитите, с чийто жрец след време Мани влязъл в словесен спор. Основател на мутазилитското движение бил Елказаи, а основната идентификация на челоновете му се свързвала с кръщаването с вода. Патик взима Мани в общността още на четири години и той изратсва с митовете за делата Иисусови, както и с християнските Евангелия и Павловите послания, които много уважава. На дванадесет години Мани получава първото си откровение, дарено му от ангела Ал-Таум (Тома – близнак). В следващите дванадесет години младежът съхранява в себе си откровените му тайни, като постепенно се разграничава от елказаитската среда. Той започва да обръща внимание на всички ритуални действия на своите сподвижници, изразяващи се само външно, без необходимите съпътстващи вътрешни процеси. Обръща внимание на това, че тялото е осквернено по природа и не би могло да се очисти с каквито и да е обливания, но чистотата, която е трябвало да се следва, е онази, която спомага за различаването на Светлината и мрака. С тези свои слова Мани започва да привлича към себе си последователи, като някои го приемат за пророк, други за богоизбран. Това предизвиква разцепление в елказаитската общност.
Втората поява на ангела в живота на Мани бележи раздялата му с мутазилитите. През 24-тата му година Ал-Таум заявява на Мани, че е време да изяви делото си и да проповядва евангелието на истината. Така Мани заявява, че е апостол, който е на ред да разпостранява онази, същата мъдрост, носена в света от Буда, Заратустра и Иисус. Той също излага благовестието за приближаването на Царството Божие и събира 12 апостола, които да мисионерстват в името на истината. Самият Мани не спира да мисионерства по земите между Индия и Кавказ. Едно от първите му големи постижения в апостолическото дело било спечелването на будисткия цар на Туран, като легендите разказват, че това се е случило след публичен левитационен сеанс. По пътя си Мани основава общности, подпомаган също и от баща му – станал негов последовател. Повечето от следовниците му се оказват образовани и култивирани хора, а по отношение на управниците Мани рядко успява да ги привлече в религията си, но установява с тях взаимовръзки на доверие и толерантност. Печели и благоволението на цар Шапур, за когото написва изложение на своите принципи (първата му книга – „Шапураган”). След смъртта на царя обаче жреците на маздеизма изиграват добре политическите си ходове и Мани се оттегля от публичността. Но успехите на мисионерската му дейност вбесяват главата на маздеистката църква – Кирдир, имащ огромно влияние върху сина на Шапур – Бархаран, който затваря Мани в тъмница през 274 г. Мани оставя като свой наследник Сисиний.

Мани сам организира своите религия и църква, а не оставя това на последователите си. Според Августин манихейската църква най-явно се разделя на две – избрани и слушатели, като сред избраните има 72 епископа, 12 учителя и един първосвещеник.
В други документи епископите са наречени дякони, които от своя страна могат да бъдат – интенданти, диригенти на хора, писари, проповедници, певци.
Моралният кодекс на монасите се състоял от пет заповеди и три печата. Заповедите са били: - говорене и следване на истината; - ненасилие; - спазване на религиозните норми; - спазване на вътрешна чистота; - пълно смирение и нищета. С втората, третата и четвъртата заповед са били свързани съответно трите печата – печат на ръцете, печат на гърдите, печат на устата.

Манихейският дуализъм разделя космогенезиса си и хронологически. В началото на времената са съществували Отец на величието, който обитавал в Гносиса (пет негови аспекта) и Цар на мрака, обитаващ дима, огъня, вятъра, водата и тъмнината. В средата на времената Царят на мрака пожелава да притежава светлина и гносис и се подготвя за нападение. Отецът на величието решава да отвърне не чрез противопоставяне, а чрез призив, които представлява първото сътворение. Отецът на величието призовава Майката на живите, която призовава първочовека, а той – петимата си синове. Първочовекът предлага сам себе си и синовете си (петима) на синовете на мрака и така разумът му се замъглява.
Когато разумът на Първочовека се възвръща малко, той отправя седем молитви към Отец на величието, на което Отец му отвръща с втория призив (второ сътворение) и му изпраща Живия дух. Духът, заедно с петимата си синове, слиза в царството на мрака, открива Първочовека и надава силен вик, остър като меч. Откликът на Първочовека се слива с призива и заедно се завръщат при Майката на живите.
В последствие Духът на живота построява светове от плътта на победените синове на мрака.
Следва трети призив от Отеца (помолен за него от Духа, Майката и Първочовека), чрез който се задвижва вселенския механизъм. Задвижването се осъществява от Вестителя, който след като провокира задвижването на творенията (архонти), се скрива, за да могат те да отделят в себе си светлината от мрака, поради което грехът пада на земята.
Демоните предприемат контрасътворение (Адам и Ева), за да затворят на свой ред светлината чрез човешката раса. Отец изпраща Христос, за да изтръгне Адам от вцепенението му, който първо се самопознава, обвинява своята форма и я преодолява чрез новородената си същност. След като завършва втората война между боговете тя започва между хората, като ще продължи дотогава, докато и последната частичка светлина не бъде спасена.

Негови книги:
- „Шапураган” е първото произведение на Мани, написано на пехлеви. В него той представя специфичните моменти на религията си, като грубо може да бъде разделено на две – пророческа и апокалиптична част.
- „Живото евангелие” се явява най-важното произведение за последователите на Мани. Написано е в 22 глави, според броя на арамейските букви. Още тогава е преведено на всички езици в околността, но до нас достигат само фрагменти от гръцки препис.
- „Съкровището на живота” е написан на сирийски - апологетичен трактат, от който до нас достига миниатюрна част, предимно чрез Августин.
- „Книга на тайните” – 18 теологични глави.
- „Легенди” – написана на сирийски, преведена на гръцки, арамейски, арабски и китайски. Отнася се за предисторическите времена, зараждането и падението на човека. Именно това произведение основно се използва от противниците на Мани, при противопоставянето им.
- „Образ на двата велики принципа” – сборник със символични илюстрации на Мани. Самият той е бил признат художник, като за майсторството му се носят легенди.
- „Книга на исполините”, написана като продължение на сборника „Легенди”.
„Послания” – събрани в сборник, който е бил част от откритата в Египет манихейска библиотека.
- „Псалми и молитви”, чието авторство не е много сигурно.

Сред значимите произведения на последователите на Мани са:
- „Кефалайа” (Глави) – коптски сборник с части от произведения на Мани, включващ коментари на традицията и книгите от различни съставители.
- „Китайски трактат” – голям свитък, писан вероятно около 10 век и открит в пещерата Туен-Хуанг, представляващ тълкувание на ирански извори в будистки дух.
- „Китайски компендиум” – изложение на манихейското вероучение за имперската династия Тан.

16.02.2011 г.

Есеи

Есеите избират явността си около два века преди Христа, за да отбележат и проводят встъпването на планетата в Епохата на Риби. Макар по това време да се представят като юдейска религиозна група, общността им се съсредоточава в комуни, които не се противопоставят по явен начин на останалите групи, макар идейно да контрастират значително върху общия фон на общочовешката възприемчивост и експресивност.
Според редица исторически свидетелства, голяма част от общността е била съсредоточена в Кумранската долина, което донякъде се подкрепя и от откритите през миналия век ръкописи, за които се подозира, че за ни завещани от тях. Филон Александрийски ги нарича „Братство на чистите” и допълнително споделя, че жертвата, която са предоставяли на Бога, е била тоталното му почитане, като нищо друго не би било достойно за принасяне Нему.
Като следовници на Мелхиседековата традиция, те подготвят почвата за изявата в плът на Месия, като проповядват, че връзката между Бог и човек може да бъде непосредствена. Освен духовната страна на това дело, те прочистват и пътищата за материалната му изява, като подготвили Елисавета и Мария за приемането на Кръстителя и Осъществителя.
Есеите биват определяни и като назореи, което е име, означаващо различността и тоталната отдаденост. Назореят давал обет за пълно въздържание и посвещаване на Бога. Това име определя и смисъла на града Назарет и произлезлите от него назаряни, като такива са половината от първите апостоли (Симон Петър, Андрей, Филип, Вартоломей, Яков и Йоан), както и Йосиф Ариматейски.
Точно в този смисъл есеите са понасяли тежестта на борбата с мрака и приемали светлината като единствен родител. Обаче осъществяването е било свързано с освобождаване от оковите на материалното тяло, което са приемали като затвор за душата. След това членовете на братството е трябвало да провеждат чрез себе си вибрациите на Божественото царство, адаптирани по начин, по който търсещите души да могат да ги уловят на земята и да построят пътя си според техните изисквания. Външната форма на знанията, с които са боравели, е била забранена за разгласяване пред неподготвени за това пилигрими.
В социален план общностите са били организирани на принципа на пълното равенство. Всеки, който е искал да встъпи в общността, е бил приеман като подражател, без да бъде причастен, в рамките на година, след което, ако е успявл да се държи като есей, е бил и обявяван за такъв. Водел се е аскетичен живот, в който централно място е заемала молитвата и потапянето в съдържанието на свещени текстове, наследени от древни предтечи. Всички са работели според нуждите на общността и плодовете от труда се събирали в общ фонд, където са били разпределяни според необходимостта. Хранели са се заедно, на обща трапеза, като никой не е и помислял да посегне към храната, преди да бъде произнесена освещаваща молитва. Сутрин те започвали молитвената си активност преди изгрева на слънцето, като самото му показване е било като отговор и свидетелство за благословията на светлината. А след приключване на работния ден те се къпели със студена вода, за да изхвърлят светското от себе си, след което обличали бели дрехи.
Етимологията на названието не е напълно изяснена.
На арамейски „асия” означава „свят човек”.
На иврит „аса” означава „целител”; „Хосио” – свят; „Осей” – осъщестител.
Но ето най-съществената връзка според мен, която не открих в материали... В учението на есеите се е обръщало подобаващо внимание на дървото на живота. Онова дърво, което според Исая е било отсечено след грехопадението и превърнато в пън – Йесевия пън, от който ще израсне пръчка „и отрасъл из корените му ще носи плод” (Исая 11:1).

8.02.2011 г.

Авицеброн (Соломон Ибн Габирол)

„С изключение на Първия, всичко съществуващо е съставено от материя и форма. При това материята не налага телесност, а просто евентуалност – в противовес на действителността. В този смисъл – всичко след Първия, не би могло да бъде чиста действителност, а винаги е примесено с евентуалност, тоест материя.”

27.01.2011 г.

Свободната воля

Какво е свободната воля?!
Онзи начален тласък, прокарал разделението между онова, което по смисъл бихме могли да наречем провидение и човешкото същество. По този начин то се превръща в личност, но откъсвайки се от тъканта на всеобщото протичане - основното, което придобива, е личната отговорност. Поради постигнатата изолираност от общото, всяко едно упражнение на новосформираната свободна воля изисква и лично поемане на предизвиканите последици. Така причините и следствията биват изолирани в отделното човешко същество, което от този момент нататък започва да натрупва и изразходва зависимости. Това е, което днес наричаме „Съдба”. Това е Фатум, чиито закономерности погрешно приписваме на по-висши сили. Разбира се, самите принципи и естеството на нещата са по-универсални от човек и особено от онзи, превърнал се в личност, но той сам е определил начина на въздействието им върху него, чрез собствената си воля.
Описанието обаче ясно извежда парадоксалната на пръв поглед, но съвсем логична, за някои дори очевидна връзка:
Свободната воля е онова, което ни е отнело свободата.

26.01.2011 г.

"непознаваемото"

Да речем, че част от човеците търсят нещо, което по една или друга причина можем да определим като непознаваемо. Разбира се, висотата на тази непознаваемост е най-провокиращата и мотивираща причина за съответните търсения, изключително уважителни... но нека видим какво представляват те.
Естествено, търсенето би следвало да се определя от определени параметри, за да не е някакво ирационално лутане. Това означава преди всичко – отправност и цел. Но както уточнихме, търси се нещо недостижимо, непознаваемо. В тази ситуация човек не би могъл да направи нищо друго, освен да проектира колкото се може по-далеч и дълбоко своите собствени представи за онова, което търси. Да, вярно, по презумция то е непредставимо, но това е категория, несъотносима към човешката психика, за чиито (относително) вътрешни процеси в момента говорим.
Какво се получава – човек явно извлича от съзнанието си (което е сбор от минали възприятия) максимално абстрактния образ, който може да положи пред себе си и започва да го следва. И все пак продължава да си втълпява, че се стреми към недостижимото.
А този образ, естествено, започва да нараства и да събира плътност, подхранван от емоционалната и ментална зареденост, с която стремящият се го преследва. В един момент, напълно закономерно, ако процесът е продължил достатъчно дълго, образът събира необходимата плътност, за да се превърне в психична действителност, а понякога и във физическа (разликата е само в степента на плътността) и човек открива онова, което е търсил. То е нещо, което той сам е създал, но няма начин да осъзнае това, защото непосредствено изпитва неговата осезаема реалност. Кръщава го с началната си отправност и вярва в универсалната му природа.
Колко трагично...

21.01.2011 г.

Богомилство и богомили

Спастреното от Николай Райнов при краткия престой в малтийската библиотека е тук:

Богомилство и богомили
+ "Книга за качествата"
и няколко синтеза на Ради

Тайна книга на богомилите

Каркасонски препис:

"1. Аз, Йоан, който съм и брат ваш и съучастник в скръбта, и царството, като се бях облегнал на гърдите Иисусови, му казах: “Господи, кой е този, който ще те предаде?” А Той ми отговори и рече: “Един от дванадесетте е, който топи с Мене в блюдото. И тогава, подир залъка, Сатаната влиза в него и той ще се стреми да ме предаде.”

2. А аз казах: “Господи, преди Сатана да пропадне, с какво име се ползваше той пред Отца ти?” Той ми отговори: “Името му се ползваше със слава и той ръководеше силите небесни. Що се отнася до мене, аз бях седнал до моя Отец. Сатана беше заповедник на тези, които подражават и силата му се спускаше от небето до ада, а от там се възкачваше от ада чак до престола на Невидимия Отец.И наблюдаваше сиянието на Този, който задвижва небесата. И замисли да издигне престола си в облачните висини, защото искаше да стане подобен на Всевишния. Като слезе във въздуха, каза на ангела, заповедник на въздуха: “Отвори ми портите на въздуха.” И ангелът му отвори портите на въздуха. A продължавайки пътя си надолу, той намери ангелът, който властваше над водите и му каза: “Отвори ми портите на водите” и ангелът ги отвори пред него. Като премина оттатък, той застана пред, заляна от водите. Стигна под земята и видя две риби, излегнати над водите – те бяха чифтосани като говеда, събрани за работа в ярем. А по заповед на Невидимия Отец крепяха цялата земя от залез до изгрев слънце. След като се спусна още по-надолу, той се оказа пред облаците, които виснат над морските талази, за да ги удържат. Но тъй като слезе още по-надолу, той стигна до геената огнена, която е началото на огъня. След това не можеше да се спусне по-надолу поради пламъка на буйния огън. Тогава Сатана отстъпи назад и преизпълни сърцето си със зли намерения и обръщайки се към Ангела на въздуха и този, който властваше над водите, им каза: “Всичките тези неща ми принадлежат. Чуйте ме добре, ще поставя престола си над облаците и ще стана подобен на Всевишния. Ще оттегля водите от този горен простор и ще събера всичките други места, заемани от морето. Сторя ли това, няма повече да има вода по лицето на цялата земя и ще царувам заедно с вас во веки веков”. Изричайки тези слова той се изкачи при другите ангели на петото небе и на всеки от тях говореше ето как: “Колко дължиш на господаря ти?”, “Сто мери жито” отговори му единият им тях. “Вземай перо и мастило” казал му той “и пиши – четирдесет.” А на другите казал: “А ти, колко дължиш на твоя Господ?” “- Седемдесет делви масло”, било му отговорено. “Сядай”, казал му Сатана “и напиши петдесет.” Той се възнесе из всички небеса и с подобни слова изкуши ангелите на Невидимия Отец чак до петото небе.

3. Но излезе глас откъм престола на Отца, та рече: “Що вършиш ти, отрицателю на Отца, ти, който изкушаваш ангелите? Причинителю на греха, каквото ще вършиш, върши го по-скоро!” Тогава Отецът се разпореди на своите ангели: “Снемете му дрехите!” И ангелите отнеха облеклата, престолите и венците на всички ангели, които бяха послушали Сатана.
И попитах още Господа: “Когато падна Сатана, кое място му стана обиталище?” А той ми отвърна: “Моят Отец го преобрази поради гордостта му и му бе отнета светлината. Лицето му стана като нажежено желязо и съвсем заприлича на човешко.
С опашката си той завлече третина от Божиите ангели и бе изхвърлен от божия престол и от небесното имение. И слизайки чак до този тук небосвод, той не можа да намери място за покой нито за себе си, нито за тези, дето бяха с него. Та той призова Отца, като изрече: “Имай търпение към мене и всичко ще ти изплатя!” И Отецът се смили над него, остави ги да отдъхнат, него и тези с него и да правят това, което искат, до седмия ден.

4. Така той се настани в небосвода и се разпореди на ангела, що беше над въздуха и на този, що беше над водите. Те повдигнаха две части вода отдолу нагоре във въздуха, а от третата част направиха морето, което стана господарят на водите, но според заповедта на Отца, нареди на ангела над водите да стои върху двете риби. И повдигнаха земята отдолу нагоре, та се появи сушата. Той взе венеца на ангела, който командваше водите, като от едната му половина направи лунната светлина, а от другата – светлината на звездите. След това взе своите ангели за помощници, съблюдавайки реда, установен от Всевишния. И по заповед на Невидимия Отец, той направи гръмотевицата, дъждовете, градушките и снеговете. И постави ангелите си за свои наместници над тях. Заповяда на земята да даде живот на всички видове едър добитък, всевъзможни влечуги, дърветата и тревите. Нареди на морето да произведе рибите и на небето – птиците.

5. После се замисли и направи човека, за да му бъде роб или роб на самия себе си. Заповяда на ангела от третото небе да влезе в това тяло от кал, от което след това взе една част, за да направи друго тяло, вече женско. А после нареди на ангела от второто небе да влезе в женското тяло. Но тези ангели се обляха в сълзи, когато видяха, че са надянали на себе си смъртна форма и че вече не си приличат, поради същата тази форма. А Сатана ги застави да се отдадат на плътско съвкупление с техните тела от кал и те не осъзнали, че така допускат грях. Вестителят на злините се замисли в ума си за начина, по който да направи Рая. Реши да вкара там хората и заповяда на своите ангели да ги заведат. Тогава Дяволът посади тръстика насред рая и от храчката си създаде змията, на която заповяда да заживее в тръстиката. Ето как Дяволът прикрил подлото си намерение, за да не се разбере измамата му. После влязъл в Рая и ги заговорил, като им казал: “Яжте от всички плодове в Рая, но се пазете да не хапвате от плода на познанието на Доброто и Злото.” Същевременно Дяволът влезе в злата змия и съблазни ангела в женското тяло, изля похотта си в него и задоволи нагона си с Ева, служейки си с опашката на змията. Ето защо хората са наричани синове на Дявола и синове на змията, защото са подвластни на похотта на баща им, дявола, до свършека на тоя век.

6. А после аз, Йоан, ето какво запитах Господа: “Как може да се разказва, че Адам и Ева са били създадени от Бога и поставени в Рая, за да се подчиняват на заповедите на Отца, а после са били предадени на смъртта?” А Господ ми отвърна: “Чуй, Йоане, възлюбен на моя Отец, само невежите в своята заблуда говорят, че моят Отец е изработил тези тела от кал. Наистина, чрез Светия Дух той създаде всичките Небесни добродетели. И така, само по причина на греха си, те се сдобили със смъртни тела от кал и след това били предадени на смъртта.”
И отново аз, Йоан, запитах Господа: “По какъв начин човек може да се роди духовно в плътско тяло?” А Господ ми отговори: “Произлезли от ангелите, които са паднали от небето, мъжете влизат в тялото на жената и получават плът от съвкуплението на плътта. Духът се ражда от дух и плътта – от плът. Така се осъществява царуването на Сатана в този момент и над всички народи. “ И той ми каза още: “Моят Отец му позволи да царува седем дни, което прави седем века.”

7. Запитвайки отново Господа, аз му казах: “Какво ще се случи през това време?” А той ми отвърна: “От мига, в който Дяволът бе отстранен от славата на Отца и бе отказал да бъде част от нея, той постави престола си над облаците и изпрати своите помощници, горящите в огън ангели долу, при хората, от Адам до Енох. И той издигна Енох за първи свой служител, постави го над небосвода и му разкри своята божественост. Разпореди се да му дадат перо и мастило и като седна, Енох написа шестдесет и седем книги. Заповяда му да ги занесе на земята. Енох ги държа на едно място скрити, а после ги предаде на синовете си и започна да ги обучава как да извършват жертвоприношения и безчестни тайнства. Така скри от хората небесното царство. А Сатана им казваше: “Вижте, аз съм вашият Бог и няма друг Бог освен Мене.” Ето поради тази причина Отецът ме изпрати в света, за да разкрия пред хората – и да ги науча да разпознават – злия дух на Демона. Но тогава Сатана, научавайки, че съм се спуснал от небето в този свят, изпрати свой ангел и този взе дърво от три дървета и го даде на Моисей, за да бъда разпнат на това дърво, което наистина е било пазено за мен. И този започна да разкрива божествеността си пред своя народ и заповяда Законът да бъде даден на израилевите синове, а той ги поведе по сухо през морето.

8. Когато моят Отец замисли да ме изпрати на земята, той изпрати преди мен своя ангел, наричан Мария, за да ме приеме. Тогава аз се спуснах, влязох в нея през ухото и излязох пак от там. И Сатана, царят на този свят, узна, че аз съм слязъл долу, за да издиря и спася съществата, които бяха загинали и изпрати, за да кръщава във вода, своя ангел, пророкът Илия, който е наричан Йоан Кръстител. А Илия запитал царя на този свят: “Как бих могъл да го позная?” Господ сам му отговорил: “Този, върху когото видиш да кацне Светия Дух за опрощаване на греховете. Само той има власт на погубва и спасява.”

9. И отново аз, Йоан, запитах Господа: “Може ли човек да бъде спасен с кръщение от Йоан, без да е кръщаван от теб?” И Господ ми отвърна: “Ако аз не съм го кръстил за опрощение на греховете му, никой човек само с едното кръщение с вода, не ще може да види царството небесно, защото аз съм хлябът на живота, спуснал се от седмото небе. И тези, които ядат от моята плът и пият от кръвта ми, тези са наречени Божии синове.”
И пак запитах Господа: “Какво трябва да се разбира под словата ‘ядат от моята плът и пият от моята кръв’?”
И Господ ми каза: “Преди още Дяволът с цялото си войнство да бъде отлъчен от Славата на Отца, когато се молеха, те наистина го прославяха, като за нашия Отец изричаха в молитвите си: ‘Отче наш, който си на небесата’, като така всичките им песнопения се възнасяха към престола на Отца. Но след падението си те повече не могат да прославят Бога чрез тази молитва.”
И запитах Господа: “Как става така, че всички получават кръщението от Йоан и не са удостоявани от твоето?” А Господ ми даде този отговор: “Защото делата им са осъдителни и не постигат светилната. Учениците на Йоан взимат мъже и взимат жени, а моите ученици не се женят и са като ангелите Божи в небето.”
Казах тогава: “Значи, ако е грях да познаеш жената, не трябва мъжът да се жени.” Господ ми отвърна: “Не всички възприемат тая дума, а ония на които е дадено – защото има скопци родени от майчина утроба, има и скопени от човеци, а има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Което може възприе, нека възприеме!”

10. И тогава запитах Господа за деня на страшния съд: “Какво ще е знамението за твоето пришествие?” Той отвърна: “Ще бъде тогава, когато всички Праведни се свършат според броя на увенчаните с мъченичество праведници, паднали от небето. Тогава Сатана ще се освободи и ще бъде пуснат от тъмницата си, обзет от силен гняв и ще отпочне война с Праведните, а те ще се провикнат към Господ Бог с мощен зов. И скоро Господ ще разпореди на своя ангел да надуе тръбата. Гласът на архангела, от тръбата, ще бъде чут от небето до ада. Тогава слънцето ще помръкне и луната ще спре да свети. Звездите ще паднат, а четирите ветрища ще бъдат изтръгнати от корен. И те ще разтресат земята и морето, като в същото време ще разтресат планини и хълмове. Скоро след това небето ще затрепери и слънцето ще притъмнее, като ще свети до четвъртия час.
Тогава ще се появи знамението на Сина Човечески и с него всичките свети ангели. Той ще установи седалището си над облаците и ще властва от престола на славата си заедно с дванадесетте апостоли, седнали на дванадесетте престола на неговата слава. Ще бъдат разгърнати книгите и той ще съди целия свят според вярата, която е проповядвал. И тогава Синът Човечески ще изпрати ангелите да съберат неговите избраници от четирите вятъра и от върха на небесата до техните покрайнини, за да ги накарат да дойдат. Тогава Синът Човечески ще изпрати и злите духове, за да доведат пред него всички народи и ще им каже: “Елате тук, вие, които казвахте: ‘Ние добре хапнахме и пийнахме, добре се възползвахме от благата на този свят’.” После ще ги изведат и върнат, като всичките народи ще бъдат изправени пред съда и ще треперят от страх.. Ще бъдат разгърнати книгите на живота и те ще разкрият всичките народи и безбожието им. А ще прослави Праведните за търпението и добрите дела на тези, които са следвали предписаното от ангелите, ще бъдат въздадени в слава, чест и нетленност. Тези, които неправедно са били подвластни, ще бъдат сполетени от гняв, обида, изтезания и ужасяващ срах. Синът човечески ще изведе тогава своите избраници от обкръжението на грешниците и ще им каже: “Дойдете вие, благословените на Отца ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира.” После ще рече на грешниците: “Идете далече от мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели.” А всички други, виждайки, че е дошло време разделно, ще хвърлят грешниците в ада по заповед на Невидимия Отец. Тогава душите ще излязат от затвора на невярващите. Тогава гласът ми ще бъде чут и вече ще има само една кошара и само един пастир. И ще сте се издигне от земните глъбини черен мрак, който е тъмата на геената огнена. Той ще погълне целия свят от земните бездни до въздуха на небосвода. И Господ ще бъде от небосвода до земния ад. Толкова дълбок ще бъде огненото езеро, обитавано от грешниците, че ако тридесетгодишен мъж вдигне камък и го хвърли там, той ще стигне дъното след три години.

11. Тогава Сатана ще бъде вързан с цялото си войнство и ще бъде хвърлен в същото огнено езеро. А Синът Божи ще се разходи със своите избраници из небосвода и ще затвори Дявола, като го окове в яки, неразрушими вериги. Грешниците, плачейки и окайвайки се, ще кажат: “Погълни ни земьо и скрий ни в себе си!” И тогава праведниците ще блеснат като слънце в царството на Отца си. И ще ги заведе пред престола на Невидимия Отец и ще му каже: “Ето ме заедно с чедата, които ти ми даде. Отче Праведни, светът съвсем не те позна, но аз те познах наистина, защото ти бе този, който ме изпрати.” Тогава Отец ще отвърне със следните слова: “Сине мой възлюбен, седни от дясната ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти, защото те ме отричаха и казваха: ‘Ние сме богове и освен нази няма други богове.’ Които причиниха смъртта на твоите пророци и преследваха твоите Праведни, сега ти ги преследваш във външния мрак, където ще бъде плач и скърцане със зъби.”
И ето, Син Божи ще седне отдясно на Отца и Отец ще управлява своите ангели и направлява избраниците си. Ще ги настани сред ангелските хорове, ще ги обгърне в нетленни дрехи, ще им даде неповяхващи вещи и непоклатими престоли. И Бог ще бъде сред тях. Те повече не ще знаят ни глад, ни жажда. Не ще ги жари слънце, нито никаква изгаряща топлина. А Бог ще отпрати всякоя сълза от очите им. И Синът ще царува със своя Отец и царството му ще бъде вечно во веки веков."

От "Последните еретици", 2005, Мириам